Риа понечи да нападне краля, но двама гулианти й препречиха пътя. Тя се опита да мине покрай тях, но не успя.
Стангмар замахна да ме посече, но Рита Гаур отново пронизително изсъска. Кралят се спря, бавно свали оръжието си и наведе засрамено глава.
— Няма да те провалим отново — възрази той. — Бяхме измамени! Заблудени! Позволи ни сега да изпълним обещанието си към теб!
Единственият отговор на Рита Гаур бе гневно, оглушително съскане. Пред покорния поглед на Стангмар кълбото от мрак вдигна меча си и се подготви лично да сложи край на живота ми.
Точно тогава залата се огласи от друг пронизителен крясък. Беля най-сетне се беше освободил от хватката на гулианта и докато той напразно се опитваше да го прониже с меча си, мерлинът се издигна към тавана. Спря в най-високата му точка, писъкът му огласи залата, а ехото отскочи от четирите й стени. Беля се наклони рязко във въздуха и за част от секундата застина над главите ни. Накрая това малко, но страховито създание, чийто живот още от първата ни среща бе низ от подвизи, извърши най-смелия от тях.
В момента, в който мечът изсвистя към мен, Беля плесна мощно с криле и по-бързо от стрела се стрелна право в сърцевината на черното кълбо. Изненадан, Рита Гаур изпусна Душегубеца, който изхвърча, дрънчейки по камъните. Докато студените мрачни пипала се стягаха около Беля, той дереше, кълвеше и яростно ги блъскаше с криле. Накрая кълбото и мерлинът се затъркаляха по пода, като пищяха и съскаха.
Отчаяно затърсих начин да помогна на Беля. Но как? Можех да опитам с Душегубеца, но ястребът и Рита Гаур така се бяха оплели, че не можех да ударя единия, без да нараня и другия. Можех да използвам силите си за друг, по-различен удар… ала и това нямаше да помогне, пак по същата причина. Сърцето ми се късаше, но можех само да гледам.
Беля се биеше непримиримо, но ледената прегръдка и силата на Рита Гаур се оказаха твърде много за него. Бавно и неумолимо мракът поглъщаше моя мерлин, изяждаше го късче по късче. Първо единия крак. После едното крило. Половината опашка. Само след няколко секунди щеше да покрие и главата му.
— О, Беля! — хлипаше Риа, обградена от гулиантите.
С последен пронизителен писък ястребът вдигна глава колкото може по-високо и заби човката си в самия център на черното кълбо. Изведнъж около вкопчените един в друг врагове засия тънка нишка от светлина. Разнесе се странно, оглушително всмукване, сякаш се бе пробила бариера между два свята. И черната маса, и погълнатият от нея мерлин бързо се смалиха, докато накрая от тях остана само точица мрак. Тя увисна за малко във въздуха, а после изчезна.
Беля го нямаше вече. Макар че бе повлякъл със себе си и Рита Гаур, аз бях сигурен, че някой ден злият дух ще се върне, а моят приятел — не. Когато се наведох да вдигна едничкото перо, останало в краката ми, от незрящите ми очи рукнаха сълзи.
Бавно завъртях кафявото перце между палеца и показалеца си. Беше от крилата на Беля, същите, които неотдавна ме бяха издигнали в небето. Също като мен, те никога повече нямаше да полетят отново. С нежно движение пъхнах перцето в торбичката си.
Изведнъж в гърдите ми опря върхът на меч. Вдигнах глава и съзрях Стангмар, свирепо намръщен, с окървавена шия и лице.
— Сега ще изпълним обещанието си — обяви той, — и то така, както трябва. Когато се върне, нашият приятел вече няма да се съмнява кому принадлежи верността ни.
— Не — умоляваше го Риа. — Недейте! Сега можете да бъдете истински крал, не виждате ли?
— Не прахосвай дъха си за такива лъжи — подигравателно изсумтя Стангмар и се обърна към гулиантите. — Пазачи! Хвърлете го в Котела!
38
Онези гулианти, които не пазеха Риа, веднага стегнаха обръч около мен. Вдигнали мечове, те ме поведоха към Котела на смъртта с безизразни лица.
Дори не опитах да се съпротивлявам. Дали от загубата на Беля, или от въртенето на пода, краката ми не ме държаха и се олюлявах. Дори вълшебните ми сили да бяха в състояние да ми помогнат, вече нямах волята да опитам. Мислех само за празното място на рамото си.
Риа се опита да хукне след мен, но войниците я спряха.
Стангмар мрачно наблюдаваше. Стоеше скован като статуя, очите му горяха, а ръката му стискаше дръжката на меча. Засъхналата кръв на лицето му носеше цвета на Покварените земи на неговото кралство.
Крачка по крачка наближавахме Котела, който сякаш растеше, мрачен и тъмен като самата смърт. За миг ми хрумна да се хвърля вътре доброволно с надеждата, че ще успея да унищожа и него, и себе си… но нямаше да получа дори това нищожно удовлетворение. Гулиантите ме пазеха тъй зорко, че със сигурност щяха да ме съсекат, преди да успея да се отскубна.