Обърнах се тъжно към Риа и проврях свития си показалец през една пролука между двама от войниците. Макар че очите й бяха насълзени, тя отвърна на жеста и пръстите ни сякаш се събраха за последен път.
Гулиантите спряха точно пред Котела. Макар че стигаше едва до кръста ми, той бе раззинал широка черна паст, в която лесно можеше да се побере зрял мъж или жена. В тази паст имаше само чернота, дори по-плътна и дълбока от Покрова. Гулиантите ме избутаха почти до ръба на Котела и се обърнаха към Стангмар, очаквайки заповедите му.
— Недейте, моля ви! — отново се замоли Риа.
Стангмар не й обърна внимание. Надигна глас над грохота на въртящия се замък и нареди:
— В Котела!
В този миг от сенките до стълбището се стрелна дребничък силует. С един-единствен кратък поглед първо към Риа, а после към мен Шим профуча през залата, шляпайки по камъните с босите си крака. Преди гулиантите да съобразят какво става, той се покачи на ръба на Котела, поколеба се за част от секундата и се хвърли в него.
Оглушителен гръм разтърси залата и разклати замъка чак до основи. Макар че въртенето не спря, от силата на експлозията основите хаотично се разлюляха. Аз, Риа и неколцина гулианти се изтърколихме на пода. Факлите изпопадаха от стените и засъскаха по камъните. Цъфтящата арфа увисна само на една струна.
Докато експлозията отекваше от стените и огласяше Мрачните хълмове, аз станах на крака. Котела на смъртта се валяше разполовен на земята, а в центъра му лежеше тялото на малкия великан.
— Шим! — извиках аз, приведох се над него и отново заплаках. Имах сили само да му прошепна: — Все искаше да си голям. Да си истински великан. Такъв си, приятелю. Истински великан.
— Каква е тази измяна? — изрева Стангмар и бясно размаха меча си към гулиантите. — Казахме ви да намерите всички натрапници!
Той грабна меча на единия от войниците и го заби право в корема му. Гулиантът потрепери, но не гъкна. После бавно изтегли меча и се обърна към Стангмар, сякаш нищо не се беше случило.
Все още стоях на колене край строшения Котел. Кралят тръгна към мен с изопнато лице и вдигна меча си. Когато вдигнах очи към него, над тях падна кичур черна коса, досущ като неговата, и той се поколеба за миг.
— Проклет да си, момче! Лицето ти и раната от онова прокълнато острие пробудиха чувства у нас! Чувства, които мислехме за забравени и които искаме да забравим отново! Сега задачата ни е дваж по-мъчителна. Макар че трябва да го сторим, болката ще е още по-голяма.
Внезапно Стангмар зяпна от удивление. Залитна и отстъпи уплашено назад.
Насред останките от Котела ставаше нещо странно. Косата на Шим се движеше, сякаш в залата бе задухал лек ветрец. Първо бавно, после все по-бързо носът му порасна. После ушите и останалата част от главата, врата и раменете му. Ръцете му също се започнаха да растат, последвани от гръдния кош, краката, прасците и стъпалата. Заедно с тях се уголемиха и дрехите му.
Накрая стана най-голямото чудо. Шим отвори очи. Навярно най-изумен от всички, той заопипва тялото си с огромните си ръце.
— Аз става голям! Аз става голям!
Главата на Шим вече напираше към тавана, когато Стангмар най-после се опомни.
— Това е великан! — кресна той на гулиантите. — Убийте го, преди да смаже всички ни!
Гулиантът, който беше най-близо, се хвърли напред и пронима лявото коляно на Шим.
— Аууу! — ревна той и се вкопчи в удареното място. — ужили ме пчела!
Инстинктивно доскоро мъничкият великан се сви на топка, но това го превърна в по-лесна мишена. Гулиантите го наобиколиха и започнаха да го ръчкат и мушкат като ято разгневени оси. Междувременно тялото му продължаваше да расте, и то без никакви признаци, че някога ще престане. Не след дълго раменете и гърбът му опряха в тавана, който започна да се огъва. Посипаха се камъни, над нас зейна дупка.
Една от кулите на бойниците падна и се разби в носа на Шим. Вместо да се свие още повече, за да се предпази, той стори друго. Разяри се.
— Аз е ядосан! — прогърмя той и проби едната стена с юмрук, голям почти колкото кралския престол.
Видимо уплашен, Стангмар заотстъпва. Гулиантите взеха пример от него и също се оттеглиха. Двамата съветници в червени роби, дотогава сгушени зад трона, отчаяно се хвърлиха към стълбището, като се препъваха един в друг.
Изтичах при Риа, като спрях само за да взема Душегубеца, който лежеше до стената. Сгушихме се в един ъгъл, в който поне засега бяхме защитени от срутващата се зидария.