стените до една на пух и прах ще станат.
Осъзнах, че Шим е бил спасен от една по-древна магия. По-древна от Замъка под Покрова и от Котела на смъртта, а може би дори от самите великани. Защото макар че храбрата му саможертва унищожи Котела, стъпките му по пода на залата бяха сложили началото на танца, който щеше да унищожи замъка напълно. „Малкото ще порасне, ще започне краят.“ Великата Блуса бе казала на Шим, че „да си голям е много повече от това да имаш едри кости“. И сега, благодарение на огромния си подвиг, той се издигаше далеч над бойниците на загиващия замък.
39
Стената зад нас простена. Обърнах се към Риа, чиято опърпана лозова премяна все още ухаеше на гора.
— Трябва да вървим! Преди целият замък да се срине!
Тя изтръска няколко камъчета от косата си.
— Стълбището е препречено. Да се опитаме ли да се спуснем някак?
— Ще отнеме твърде много време — отвърнах аз и скочих на крака. — Знам по-добър начин.
Събрах ръце пред устата си и надвиках олелията.
— ШИМ!
Докато по стената плъзваше поредната пукнатина, през дупката в тавана надникна лице. Би ми било далеч по-познато, ако беше много, много по-малко.
— Аз вече голям! — гордо изтътна Шим.
— Желанието ти се изпълни! „Да бъде голям, колкото най-високостното дърво“ — повторих аз и му махнах да се наведе. — Пъхни ръка през дупката, трябва да се махнем оттук.
Шим изсумтя, послуша ме и опря огромната си длан на пода до нас, толкова близо до една пропаст, че за да се изкатерим, трябваше да минем един по един по тесния проход. Риа реши да опита първа.
Докато внимателно заобикаляше пропастта, аз претеглих Душегубеца в ръка. Макар че сребърната му дръжка бе изстинала в хватката на Рита Гаур, двете остриета искряха с блясък, който напомняше на лунна светлина, танцуваща по неспокойната повърхност на морето.
Изведнъж се сетих за Съкровищата на Финкайра. И тях трябваше да спася! Не знаех колко време ни остава, преди замъкът да се срути напълно, но трябваше да го използвам, за да спася Съкровищата, които все още не бяха унищожени сред развалините.
— Хайде! — подкани ме Риа, стиснала палеца на Шим.
— Първо ти — отвърнах. — После изпрати Шим да ме вземе.
Докато тя тревожно ме наблюдаваше, събрах ръце пред устата си и се провикнах:
— Добре, Шим. Вдигай!
Риа полетя към тавана, а аз поставих Душегубеца на най-безопасната на вид каменна плоча, която ми попадна пред очите. След това затършувах из останките на огромната зала. Пълзях между прекатурени колони и трупове на гулианти, избягвах падащи камъни и прескачах лъкатушещи пукнатини, като се движех възможно най-бързо и внимателно. През цялото време над грохота и стоновете на почти унищожения замък ехтеше тропотът от Танца на великаните.
Бързо открих Цъфтящата арфата — повечето й струни бяха непокътнати. После се натъкнах на сияйно оранжево кълбо, навярно Огнената сфера. Бързо ги пренесох при Душегубеца и се върнах за още. До преобърнатия червен трон открих тоягата си, която поне за мен бе истинско съкровище. В далечния край на залата открих Повелителя на бляновете, полупогребан сред развалините, както и мотиката, за която Хон ми беше казал, че сама се грижи за семената.
В крайна сметка открих шест от Седемте мъдри сечива. След мотиката се натъкнах на плуга, който оре сам, макар че тежестта му се оказа почти непосилна за мен. После намерих чук, лопата и кофа, за чиито сили можех само да гадая. Накрая попаднах и на триона, за който знаех от Хон, че реже само толкова дърво, колкото е нужно. Макар че част от дръжката му беше счупена, той беше напълно използваем.
Тъкмо го бях оставил при другите, когато лицето на Шим пак надникна през дупката.
— Ти трябва идва! — прогърмя той. — Замък всеки момент падне!
Кимнах, макар че ми се щеше да открия и последното мъдро сечиво. Не знаех как изглежда, от което задачата ми ставаше още по-трудна. Въпреки това, докато пълнех шепата на Шим със Съкровища, не преставах да се оглеждам.
— Ти готов ли вече? — нетърпеливо изрева той.
— Почти — отвърнах аз и метнах тоягата си в дланта му. — Още само минутка, докато се покатеря и аз.
— Бързостно! Може нямаш минутка!
Прав беше — още преди да довърши, камъните под краката ми рязко се раздвижиха. Закатерих се по пръстите му и хвърлих последен поглед на залата.
В този момент в сенките до една смазана колона зърнах нещо, което ме накара да изтръпна. Не беше липсващото Мъдро сечиво, а ръка, която опипваше безпомощно наоколо. Ръката на Стангмар.