Спомените ми се върнаха — първо на леки проблясъци, а после като прииждащи вълни. Майка ми, седнала пред уютен огън и увита в шала си, която ми разказва легендата за Херкулес. Баща ми, тъй силен и уверен, възседнал черен жребец на име Ион. Първият път, когато вкусих ларкон, спираловидния плод. Първият път, когато плувах в Несекващата река. И последните тъжни минути, преди да избягаме, за да спасим живота си — как се молех морето да ни избави някак от смъртта!
Накрая от дълбините на детството ми изплуваха думите на напев, наречен „Ледра“. Напев, който майка ми пееше много отдавна, така, както великаните го пееха днес.
— Риа — промълвих аз. — Още не съм открил истинския си дом и не съм сигурен, че някога ще го намеря. За пръв път обаче мисля, че знам къде да търся.
Тя повдигна вежда.
— Къде?
Махнах с ръка към каменния кръг, който блестеше на назряващите слънчеви лъчи.
— През цялото време го търсих тъй, сякаш мога да го открия на някоя карта. Току-що си спомних един дом, който някога познавах. Тук, точно на това място! И въпреки това чувствам, че ако истинският ми дом съществува, той не е на карта, а някъде в мен самия.
— Там, където са спомените ни за Беля — добави тя с глас, пълен с тъжен копнеж.
Бръкнах в торбата си, извадих перото и нежно го погладих с пръст.
— Имам някаква представа какво може да му се е случило, когато изчезна. Не мога да й повярвам напълно, но не мога и да я пренебрегна.
Риа огледа перото.
— И аз си мисля същото. И смятам, че и Арбаса би се съгласила.
— Ако е вярно и храбростта му е отворила портал към Отвъдния свят, двамата с Рита Гаур са минали заедно през него.
Тя се усмихна.
— Рита Гаур едва ли е имал такива планове! Това обаче ни даде възможността, от която се нуждаехме. И ако е вярно, Беля все още е някъде там и лети ли, лети.
— Рита Гаур също е там и беснее ли, беснее.
Тя кимна и лицето й стана сериозно.
— И все пак този ястреб ще ми липсва.
Пуснах перото, то бавно се завъртя във въздуха и падна в другата ми ръка.
— И на мен.
Риа подритна крехката трева в краката си.
— Виж какво още сме изгубили! Земята е тъй съсухрена, че не знам дали някога ще се съживи отново.
— Вече съм намислил нещо за това — леко се ухилих аз.
— Така ли?
— Цъфтящата арфа ще ни помогне, като повика пролетта.
— Разбира се! Как не се сетих!
— Мисля да мина с нея през всеки хълм, поляна и пресъхнал поток. Както и през една градина долу в равнината, където живеят двама мои приятели.
Сиво-сините очи на Риа светнаха.
— Дори се надявах… — започнах аз.
— Какво?
— Да дойдеш с мен. Може да ми помогнеш да съживим дърветата.
Тя звънливо се разсмя.
— Не знам дали ще дойда, но едно е ясно. Може да не си открил истинския си дом, но мисля, че откри неколцина приятели.
— Бих казал, че си права.
Няколко секунди тя остана на мястото си, вперила поглед в мен.
— И още нещо. Струва ми се, че откри истинското си име.
— Така ли?
— Да. Напомняш ми на ястреба, който стоеше на рамото ти. Можеш да бъдеш и свиреп, и нежен. Започнеш ли нещо, влагаш всичко от себе си и никога не се отказваш. Виждаш надалеч, но не с очите си. Знаеш кога да използваш силите си. И… можеш да летиш.
Тя хвърли поглед към каменния кръг, който блестеше като огромна огърлица.
— Истинското ти име трябва да бъде Мерлин.
— Не говориш сериозно.
— Напротив.
Мерлин. Всъщност, много ми харесваше. Не достатъчно, за да го приема, разбира се, макар че знаех, че имената понякога сами се лепват за притежателя си. Мерлин. Най-малкото необичайно име… и толкова многозначително заради радостта и мъката, които ме караше да изпитвам.
— Добре. Ще го изпробвам… но само за известно време.