Насили се да си припомни, че досега бе от онези щастливки, чийто единствен досег със смърт в семейството беше на петнайсет години, когато осемдесет и шест годишната й баба почина в съня си. Много обичаше баба си, но остана доволна, защото така й бяха спестени доста унижения. Силите я напускаха, а тя ненавиждаше да е зависима от някого.
Марая се изправи, пресегна се за халата, метнат на таблата на леглото, и като го облече, завърза колана около тънката си талия. Сега обаче беше различно, помисли си тя. Баща й не бе умрял от естествена смърт. Бил е застрелян, докато е четял в кабинета си на долния етаж. Устата й пресъхна, когато за пореден път си зададе все същия въпрос: „Мама била ли е в стаята, когато се е случило? Или се е появила, след като е чула изстрела? И каква е вероятността мама да е извършителят? Моля те, Господи, нека не се окаже така“. Пристъпи към тоалетката и се погледна в огледалото. „Толкова съм бледа“, помисли си тя, докато решеше назад черната си, дълга до раменете коса. Очите й бяха подпухнали от изплаканите сълзи през последните няколко дни. През ума й премина нелепа мисъл: „Чудесно е, че съм наследила тъмносините очи на татко; радвам се, че съм висока като него; това определено ми помагаше, докато играех баскетбол“.
— Не мога да повярвам, че го няма – прошепна тя, споходена от спомена за събирането по случай седемдесетгодишнината му преди три седмици. Припомни си събитията от изминалите четири дни. В понеделник вечерта остана до късно в офиса, за да разработи план за вложения за нов клиент. Когато се върна в апартамента си в Гринуич Вилидж в осем, звънна – както обикновено – на баща си. Гласът му звучеше страшно унило. Сподели, че мама е изкарала ужасен ден и обострянето на алцхаймера става все по-очевидно. Нещо я накара да се обади отново в десет и половина; тревожеше се и за двамата. Никой не вдигна и веднага я клъвна подозрението, че нещо не е наред. Марая си припомни пътуването, което й се стори безкрайно, докато шофираше от Гринуич Вилидж към Ню Джързи същата нощ. Но пътя звънеше отново и отново. Сви по алеята в единайсет и двайсет и ровичкаше за ключа, докато тичаше към вратата. Всички лампи долу все още светеха; когато влезе, отиде право в кабинета.
За пореден път си припомни какъв ужас завари. Баща й лежеше с опряна на бюрото глава, а раменете му бяха покрити с кръв. Майка й, също окървавена, седеше сгушена в килера близо до бюрото и стискаше пистолета на баща й.
Майка й я видя и започна да стене:
— Толкова много шум… Толкова много кръв…
Не беше на себе си, продължаваше да си припомня Марая. Набра 911 и успя единствено да изкрещи:
— Баща ми е мъртъв! Баща ми е застрелян!
Полицията пристигна след минути. Никога нямаше да забрави как изгледаха майка й и нея. Беше прегърнала баща си и затова и тя беше цялата в кръв. Чу един полицай да казва, че е съсипала уликите от местопрестъплението.
Марая си даде сметка, че се взира в огледалото, без да вижда нищо. Погледна към часовника на тоалетката и установи, че вече е седем и половина. Трябваше да се приготви, помисли си тя. Уговорката беше в девет да са в погребалното бюро. Дано Рори вече е приготвила мама.
Рори Стейджър – набита шейсет и две годишна жена – се грижеше за майка й от две години.
Двайсет минути по-късно, взела душ и изсушила косата си със сешоар, Марая се върна в спалнята и отвори вратата на дрешника. Извади черно-бялото сако и черната пола, които беше решила да сложи за опелото. Хората се обличат от главата до петите в черно при смърт в семейството, помисли си тя. Спомни си снимки на Джаки Кенеди с дълъг черен воал. О, боже, защо се случи това?
Приключи с обличането и застана до прозореца. Беше го оставила отворен, преди да си легне, и сега пердето леко се вееше от бриза. Остана за миг загледана в задния двор, засенчен от японските кленове, които баща й посади преди две години. Бегониите, засадени през пролетта, обрамчваха терасата. В далечината планината Рамапо сияеше в зелено и златно на слънцето. Беше прекрасен ден в края на август.
„Не искам денят да е красив – помисли си Марая. – Изглежда все едно нищо ужасно не се е случило, а то се случи. Татко беше убит. Искам да е дъждовно, студено и мокро. Искам върху ковчега му да се лее дъжд като сълзи. Искам небесата да плачат за него.“