Беше си отишъл завинаги.
Връхлетяха я чувство за вина и тъга. Изисканият колежански професор, който с такава радост се пенсионира преди три години и прекарваше по-голяма част от времето си в разчитане на древни ръкописи, беше убит по най-безмилостен начин. Марая го обичаше много, но през последната година и половина взаимоотношенията им се изопнаха заради връзката му с Лилиан Стюарт, професор от Колумбийския университет. Съществуването на тази жена промени живота на всички им.
Спомни си колко се смая, когато преди година и половина се върна вкъщи и завари майка си да държи намерените снимки, на които Лилиан и баща й бяха в любовна прегръдка. Толкова се ядоса, когато си даде сметка, че това вероятно е станало, докато Лили е била с него на археологическите му разкопки в Египет. Гърция, Израел или бог знае къде през последните пет години. Направо се вбеси, че я е канил вкъщи заедно с приятелите му Ричард, Чарлс, Албърт и Грег на вечеря.
„Презирам тази жена“, повтори си Марая.
Фактът, че баща й бе с двайсет години по-възрастен от нея, очевидно не е притеснявал Лили, разсъждаваше Марая мрачно. Бе се опитала да подходи честно и да прояви разбиране.
От години майка й се отдалечаваше и несъмнено е било мъчително за баща й да наблюдава как запада. Но тя все още имаше и добри дни. Продължаваше обаче често да споменава снимките. Страшно се беше засегнала, че съпругът й е имал друга жена в живота си.
Не биваше да мисли по този начин, напомни си Марая и се извърна от прозореца. Искаше татко й да е жив; искаше да му каже колко съжалява, че миналата седмица го попита дали Лили от долината на Нил е била добър спътник и при последния му обект в Гърция.
Тя се извърна от прозореца и отиде до бюрото, за да разгледа внимателно снимка на майка си и баща си отпреди десет години. Колко се обичаха, спомни си Марая. Оженили са се веднага след завършване на университета.
А тяхната дъщеричка се появила едва след петнайсет години.
Усмихна се бегло: в съзнанието й изплуваха думите на майка й, че независимо колко дълго се е наложило да чакат, Бог ги е дарил със съвършеното дете. Майка й всъщност проявяваше огромно великодушие, даде си сметка тя. И двамата й родители бяха невероятно привлекателни – и елегантни, и чаровни. Докато като малка Марая не беше поразителна: гъста и дълга права черна коса, толкова слаба, че приличаше на недохранена, висока като върлина и с хубави зъби, но през тийнейджърските години прекалено големи за лицето й. Накрая обаче бе извадила късмета да вземе най-добрите черти от двамата.
„Тате, татко, моля те да не си мъртъв. Бъди на масата за закуска, когато сляза. Дръж чашата с кафе в ръка и чети „Таймс“ или „Уолстрийт Джърнал“. Аз ще грабна „Поуст“ и ще отворя на развлекателната страница, а ти ще ме погледнеш над очилата с поглед, който казва: „Умът не бива да се пропилява“.
„Нищо не ми се яде; ще пия само кафе“, реши Марая, докато отваряше вратата на спалнята си и се насочваше по коридора към стълбището. Спря за момент, но не чу нищо от двете съседни спални, обитавани от майка й и Рори. Дано това означава, че вече са долу, помисли си тя.
В трапезарията нямаше и следа от тях двете. Завари само Бети Пиърс, икономката.
— Марая, майка ти не пожела да хапне нищо. Настоя да отиде в кабинета. Едва ли ще ти хареса как е облечена, но такова беше желанието й. Искаше да е със синьо-зеления ленен костюм, който ти й купи за Деня на майката.
Марая се запита дали да не се намеси, но си помисли: какво значение има?
Взе кафето, което Бети й наля, и го отнесе в кабинета. Там завари Рори с твърде притеснен вид. В отговор на незададения от Марая въпрос жената посочи с глава вратата към килера.
— Не ми разрешава да оставя вратата отворена – обясни тя. – Не желае да стоя вътре с нея.
Марая похлопа внимателно на вратата и бавно я отвори, като през цялото време тихо повтаряше името на майка си. Колкото и странно да беше, майка й по-често реагираше на него, отколкото когато я наричаше: „мамо“ или „майко“.
— Катлийн – промълви тя нежно. – Катлийн, време е да пиеш чай и да изядеш поне една канелена кифличка.
Килерът беше голям, с полици от двете страни. Катлийн Лайънс седеше на пода в далечния му край, бе обгърнала с ръце раменете си все едно се предпазва и бе отпуснала глава сякаш очакваше да я ударят. Беше си затворила здраво очите, а сребристата й коса падаше напред и закриваше по-голямата част от лицето й. Марая приклекна, прегърна я и я залюля като малко дете.
— Толкова много шум… Толкова много кръв… – шепнеше майка й.