Същата вечер, сърдита и разочарована, Рори сподели с най-добрата си приятелка Роуз намерението си да приеме току-що предложената й работа в Ню Джързи.
— Заплащането е добро. Вярно, ще бъда ангажирана денонощно от понеделник до петък, но за какво да бързам да се прибирам? Не се надявам Джо да звънне – бе отбелязала Рори тъжно.
Никога обаче не си бе представяла, че като поеме работата, ще се стигне дотук, помисли си Рори. В този момент зърна двама близо седемдесетгодишни мъже.
— Тези двамата – прошепна тя на детективите Бенет и Родригес – са специалисти в областта на професор Лайънс. Идваха в къщата поне веднъж месечно и знам, че често говореха по телефона с професор Лайънс. По-високият е професор Чарлс Майкълсън. Другият е доктор Албърт Уест.
Минута по-късно дръпна Бенет за ръкава.
— Ето ги Калахан и Пиърсън – посочи тя. – Приятелката е с тях.
Очите на Марая се разшириха, когато видя кой е пристигнал. Не допускаше Лили да дръзне да се появи, макар същевременно неохотно да призна пред себе си, че с кестенявата си коса и леко раздалечени кафяви очи Лилиан Стюарт е изключително привлекателна жена. Беше облечена в светлосив ленен костюм с бяла яка. Колко ли е обикаляла бутиците, за да го намери, запита се Марая. Тоалетът бе идеален за опечалена любовница.
Точно такива хапливи забележки бе подмятала на баща си по неин адрес, сети се тя угнетена. И дори го попита дали сваля обувките си с висок ток, докато са на разкопки. Като се правеше, че не забелязва Стюарт; Марая протегна ръце към Грег Пиърсън и Ричард Калахан.
— Не е особено хубав ден, а? – отбеляза тя.
Скръбта, която видя в очите на двамата, й подейства утешително. Знаеше колко много ценяха приятелството на баща й тези мъже. И двамата прехвърлили трийсетте, бяха запалени любители на археологията, но тук приликата свършваше. Ричард, висок и строен, с посивяваща черна коса, притежаваше приятно чувство за хумор. Знаеше, че е учил една година в семинарията, и не изключваше вероятността да се върне там. Живееше близо до университета „Фордхам“, където преподаваше.
Грег, с късо подстригана кафява коса, бе висок колкото нея, когато тя беше с обувки без токчета. Имаше изразителни, големи сиво-зелени очи. Притежаваше ненатрапчиви почтителни обноски и Марая се питаше дали въпреки бизнес успехите си Грег не е изключително плах и срамежлив. Вероятно това бе една от причините да обича да бъде край баща й, предположи тя. Баща й наистина беше обаятелен разказвач.
Няколко пъти бе излизала с Грег, но понеже съзнаваше, че не би се увлякла по него в романтичен план, а той определено изпитваше чувства към нея, тя намекна за връзка с друг и той никога повече не я покани на среща.
Двамата мъже застанаха до ковчега.
— Край на дългите вечери с изкусителния разказвач – промълви Марая.
— Невъзможно ми е да го повярвам – промърмори Лили.
Албърт Уест и Чарлс Майкълсън се приближиха.
— Марая, толкова съжалявам… Направо не мога да повярвам. Стана така внезапно – сподели Албърт.
— Знам, знам – кимна Марая и погледна четиримата мъже, така близки на баща й. – Полицията разговаря ли вече с някого от вас? Поискаха да дам списък на близките приятели и естествено, това включва всички ви. – Обърна се към Лили. – Не е нужно да казвам, че включих и твоето име.
Настъпи ли някаква промяна у някого от тях в този момент? – запита се Марая. Не беше сигурна, защото точно тогава се приближи управителят на погребалното бюро и подкани хората да минат край ковчега за последен път, а после да се отправят към колите; време беше да отидат в църквата.
Изчака с майка си, докато всички се изнизаха. Изпита облекчение, че Лили прояви благоразумието да не докосне тялото на баща й. Бе сигурна, че по някакъв начин щеше да изрази възмущението си, ако се беше навела да го целуне.
Майка й очевидно изобщо не си даваше сметка какво става. Когато Марая я придружи до ковчега, тя се загледа с празен поглед в лицето на мъртвия си съпруг и пророни:
— Радвам се, че си е измил лицето. Толкова много шум… Толкова много кръв.
Марая повери майка си на грижите на Рори и застана до ковчега. „Татко, трябваше да живееш поне още двайсет години – рече си тя. – Този, който ти причини това, ще плати.“
Наведе се и опря буза до неговата. В следващия момент съжали. Твърдата, студена плът принадлежеше на някакъв предмет, а не на баща й.
Изправи се и промълви:
— Ще се грижа добре за мама. Обещавам ти.
≈ 3 ≈
При започването на погребалната служба в памет на Джонатан Лилиан Стюарт се шмугна в задната част на църквата. Тръгна си преди последните молитви. След студеното посрещане в погребалното бюро не изпитваше желание да налети отново на Марая или майка й. Отиде с колата до гробището, паркира далеч от входа и изчака погребалната процесия да дойде и да си замине. Едва – тогава тръгна с колата по пътя към гроба на Джонатан, слезе и застана пред изкопаната яма с дузина рози в ръка.