Гробарите се готвеха да спуснат ковчега. Отстъпиха почтително, когато тя коленичи, постави розите върху ковчега и прошепна:
— Обичам те, Джон.
После бледа, но овладяна, мина край надгробните камъни, за да стигне до колата си. Едва вътре се отпусна и покри лице с ръцете си. Сълзите, възпирани до момента, потекоха по страните й, а тялото й се разтърси от ридания.
Само след секунди чу вратата откъм седалката до нея да се отваря. Сепнато вдигна поглед и направи отчаян опит да избърше сълзите от лицето си. Готови да поднесат утеха ръце я обгърнаха и я задържаха, докато хлиповете й утихнаха.
— Досетих се, че ще си тук – каза Ричард Калахан. – Зърнах те за миг в задната част на църквата.
Лили се отдръпна от него.
— Боже, дали Марая или майка й са ме видели?
Гласът й беше дрезгав и трепереше.
— Не мисля. Съзнателно се оглеждах за теб. Не знаех накъде си тръгнала след опелото. Видя колко препълнена беше църквата.
— Ричард, страшно мило е от твоя страна да дойдеш при мен, но не те ли чакат за траурния обяд?
— Така е, ала първо исках да разбера как си. Знам какво означаваше Джонатан за теб.
Лилиан срещна Ричард Калахан на първите си археологически разкопки преди пет години. Той беше професор по библейска история в университета „Фордхам“, беше учил за йезуит, но преди да даде обет, се бе отказал да стане монах. С лъчезарния си нрав и дружелюбни обноски се бе превърнал в неин добър приятел, което донякъде я изненадваше. Съзнаваше, че е естествено от негова страна да осъжда връзката й с Джонатан, но дори да беше така, той не го показваше по никакъв начин. Именно на онези първи разкопки тя и Джонатан се бяха влюбили лудо един в друг.
— Ричард, страшно съм ти благодарна – успя да се усмихне леко тя. – но най-добре е да отидеш на обяда. Джонатан многократно е повтарял, че майката на Марая има слабост към теб. Положително ще й бъде приятно да си около нея сега.
— Отивам – увери я Ричард, – но, Лили, преди това искам да те попитам нещо: Джонатан споменавал ли ти е, че сред ръкописите, които откриха в старата църква, според него е намерен изключително ценен пергамент? Онзи, който превеждаше…
Лилиан Стюарт погледна Ричард Калахан право в очите.
— Стар, ценен ръкопис ли? Никога – излъга тя. – Не ми е споменавал нищо подобно.
≈ 4 ≈
Марая прекара остатъка от деня както можеше да се очаква след погребение. Вече овладяна и сдържаща сълзите си, тя слушаше внимателно дългогодишния приятел на семейството отец Ейдън О’Брайън от църквата „Свети Франциск Асизки“ в Манхатън, който проведе траурната служба, опя баща й и се помоли на гроба в разположеното наблизо гробище „Мерирест“. После отидоха в клуба „Ривърдейл“, където дадоха обяд за посетилите опелото и погребението.
Присъстваха около двеста души. Настроението бе унило, но след един-два коктейла „Блъди Мери“ гостите се развеселиха и атмосферата стана малко по-приповдигната. Марая беше доволна, защото хората говореха какъв великолепен човек е бил баща й; бляскав учен; остроумен; привлекателен; чаровен. Да, да, мислеше си тя, такъв беше.
Едва когато обядът свърши и Рори се отправи към вкъщи с майка й, отец Ейдън О’Брайън я придърпа настрана. Почти шепнешком, макар да нямаше никого наблизо, той попита;
— Марая, баща ти споделял ли е с теб за предчувствието си, че скоро ще умре?
Смаяното й изражение му отговори недвусмислено.
— Миналата сряда баща ти дойде при мен – продължи отецът. – Каза ми за предчувствието си. Поканих го в манастира на кафе. Тогава той ми довери една тайна. Както вероятно знаеш, превеждаше древни пергаменти, намерени скрити в църква, затворена от години и на път да бъде съборена.
— Да, знам. Спомена колко добре са запазени.
— Един от тях има особено голяма стойност; ако баща ти е бил прав. Стойност, която не може да бъде измерена в пари – добави той.
Шокирана, Марая се вторачи в седемдесет и осем годишния отец. По време на службата забеляза, че заради артрита си той силно накуцва. Гъстата му бяла коса още повече подчертаваше дълбоките бръчки по челото. В гласа му се долавяше изключителна загриженост.
— Каза ли ти какво съдържа този ръкопис? – попита тя.
Отец Ейдън се огледа. Повечето хора вече бяха на крак и се сбогуваха с приятелите си. Явно скоро щяха да се отправят към Марая, за да поднесат още веднъж съболезнованията си, да й стиснат ръката и да изрекат неизбежното: „Непременно да ни се обадиш, ако имаш нужда от нещо“.