— Лойд, трябва да ти кажа още нещо. Грег спомена, че Чарлс Майкълсън е разпитвал за евентуален купувач на пергамента. Бил го чул от колекционер в бранша. Това знам засега.
В другия край на линията настъпи тишина, после Лойд каза тихо:
— Ако се докаже, че това е истина, Майкълсън може да бъде обвинен в притежание на открадната собственост.
Облекчението на Марая, че ще получат скица на лицето на човек, когото познават, отстъпи пред смразяващата мисъл за лошата новина.
— Лойд, а каква е лошата новина? – попита тя настойчиво.
— Докладът на психиатрите препоръчва майка ти да остане в клиниката за по-нататъшно наблюдение и терапия.
— Не!
— Отбелязват, че на няколко пъти е проявила агресивно поведение. „По-нататъшно наблюдение“ може да означава да остане там още седмица-две. Бил съм защитник и на други с психиатрични проблеми, лекувани в същата клиника. Там се грижат добре за тях и те са в безопасност. В доклада се посочва не само необходимостта от постоянно наблюдение, но и от допълнителни мерки за безопасност. Трябва да се погрижиш за всичко това, преди съдията да се съгласи да я освободи. Вече уредих да се отложи утрешното явяване в съда.
— Лойд, през по-голяма част от времето, когато изглежда агресивна, тя всъщност е изплашена. Искам да я видя. – Марая съзнаваше, че повишава тон. – Откъде да съм сигурна, че се грижат добре за нея?
— Сама ще се увериш. Настоях пред Питър Джоунс да получиш право да я посетиш. Той не възрази. Обеща да вземе разрешение от съдията до края на работния ден. Ще го пратят по факса в клиниката. Днес има свиждане от шест до осем.
— Кога ще видим портрета, който Грубер ще състави утре сутринта?
— Джоунс ми обеща достъп до кабинета си, щом е готов, за да го погледна. Дори ще ми даде копие. Веднага ще ти го донеса.
Марая трябваше да се задоволи с това. Звънна на Алвира, предаде й разговора с Лойд и понеже се чувстваше неспособна да свърши каквато и да е работа на компютъра, се качи горе в спалнята на баща си. Погледна с тъга широкото легло с балдахин. „Купили са тази къща и мебелите, когато съм била на път да се появя – помисли си тя. – След като съм се родила, така се плашели, да не би да спра да дишам, че през първите шест месеца ме държали в кошче точно до това легло.“
Допреди четири години родителите й споделяха тази стая. После, заради болестта на майка й се наложи да осигурят втора, добре обезопасена спалня за Катлийн и гледачката.
„Когато мама се прибере. Дилия ще ми помага, докато намеря нов човек да се грижи за нея през делничните дни. Бог знае къде изчезна Рори. Но едно е сигурно – ще зарежа апартамента в Ню Йорк и ще се пренеса тук. Затова е най-добре да се настаня още отсега. Пък и трябва да се захвана с нещо. Само така няма да се побъркам.“
Изпита облекчение, че вече е изнесла дрехите на баща си. С трескава бързина сновеше напред-назад между спалните и вземаше дрехи от своя дрешник, за да ги окачи в далеч по-големия дрешник на баща си. После измъкна чекмеджетата от скрина си и без дори да забележи колко са тежки, ги отнесе и изпразни върху махагоновата повърхност на скрина в стаята на баща си.
В пет без пет беше приключила. Баща й така и не премести тоалетката на майка й от тази стая. В началните стадии на деменцията си Катлийн се плашеше от огледалото на тоалетката. Понякога, виждайки собственото си отражение, се страхуваше, че някой е нахълтал в къщата.
Сега гримовете, гребенът и четката на Марая лежаха подредени върху стъкления плот. Реши да купи нова кувертюра и завеси за стаята и да преправи най-после старата си спалня, боядисана в червено и бяло.
Потънала в планове, дълго не си даваше сметка кое време е, но после се разтревожи. Лойд защо все още не се обаждаше? Съдията не би могъл да й откаже да посети майка си. Това не биваше да се случи. В никакъв случай.
Десет минути по-късно Лойд звънна.
— Току-що ми пратиха по факса нареждането на съдията. Посещението е разрешено. Както вече ти казах, часовете за посещение са от шест до осем.
— Ще бъда там още в шест – увери го тя. – Благодаря, Лойд.
Чу мобилния си да звъни долу, в кабинета. Слезе бързо и погледна екранчето. Ричард. Изпълнена с гняв, но и с тъга, реши да не отговаря.
≈ 67 ≈
— Истинско щастие е, че Албърт Уест живее само на няколко преки от нас и не се налага да ходим с колата – отбеляза Алвира, когато с Уили излязоха от кооперацията.