Алвира видя как вените по челото на Албърт пулсират.
— Утре сутринта ще звънна на детективите – обяви той и удари с ръка по масата. – Редно е да го знаят. И трябва да събера смелост да призная пред Чарлс какво съм наговорил за него.
Допиха си кафетата и си тръгнаха. На път за вкъщи Алвира беше необичайно мълчалива. Уили знаеше, че умът й работи на пълни обороти.
— Какво извлече от срещата, скъпа?
— Уили, това още не означава, че Чарлс е невинен. Не значи и че Албърт казва истината.
— Значи смяташ срещата с него за изгубено време?
— Ни най-малко. Уили – увери го Алвира и го хвана под ръка, за да пресекат улицата. – Ни най-малко.
≈ 68 ≈
Уоли Грубер и Джошуа Шулц седяха един срещу друг, разделени от стара дървена маса в стаята за срещи на адвокати с клиентите им.
— Изглеждаш нервен, Джош – отбеляза Уоли. – Нека ти напомня, че аз съм в затвора, не ти.
— Ти трябва да си нервен! – сряза го Шулц. – Всички в тази дупка ненавиждат доносниците. Били Деклар вече разпространява факта, че си го издал. Имаш сериозна причина да го направиш, но си пази гърба.
— Остави аз да се тревожа за това – махна небрежно с ръка Уоли. – Ще ти призная, Джош, с нетърпение чакам разходката до Ню Джързи утре. Денят щял да бъде слънчев и с удоволствие ще подишам малко чист въздух.
— Няма да е приятна разходка, Уоли. Ще те отведат дотам с белезници. Не е приятно. Дори да им помогнеш, пак ще лежиш в затвора. Да, съгласен съм, не излъга за бижутата. Но ако лъжеш за лицето, което си видял, и от скицата не излезе нищо, кой знае какво ще стане. Могат да те подложат и на детектора на лъжата. Ако откажеш или се провалиш, ще решат, че си ги подвел при разследване на убийство. В такъв случай най-многото да намалят присъдата ти с шест месеца заради информацията за бижутата.
— Знаеш ли, Джош – прекъсна го Уоли и даде знак на пазача пред вратата, че е готов да се върне в килията, – ги си роден песимист. Онази нощ видях лицето. Виждам го и сега така ясно, както виждам твоето. Впрочем – онзи беше далеч по-привлекателен от теб.
Пазачът влезе и Уоли се надигна.
— Ще ти кажа и още нещо. Няма никакъв проблем да ме подложат на детектора на лъжата. Кръвното ми няма да скочи, сърцето ми няма да се разгула. Чертите ще са прави, сякаш са теглени е линия.
Джошуа Шулц погледна клиента си с неприкрито възхищение. Нахакаността на Уоли го смайваше. Затова успя само да подхвърли:
— Ще се видим утре в кабинета на прокурора, Уоли.
— Нямам търпение, Джош. Но не влизай там с издължено лице и с вид на човек, който не ми вярва. Ако постъпиш така, следващия път, когато загазя, ще си потърся друг адвокат.
Говори сериозно, помисли си Шулц, докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура. Сви рамене. Е, по-добре да погледне от ведрата страна на нещата: за разлика от доста други негови клиенти Уоли винаги му плащаше хонорара.
≈ 69 ≈
В шест следобед в четвъртък Марая излезе от асансьора на етажа на психиатричното отделение в медицинския център „Вертеп“. В края на коридора зад бюро седеше пазач. Тръгна към него и чу как токчетата й потракват по излъскания под.
Мъжът вдигна глава. Изражението му не беше нито враждебно, нито дружелюбно. Тя се представи, както направи и в приемната долу, и показа пропуска, който й връчиха. После леко се разтревожи, когато той вдигна телефона. Дано по някаква причина в последния момент не й забранят да види майка си. Не искаше това да се случи.
Пазачът остави слушалката.
— Сега ще дойде медицинска сестра, за да ви придружи до стаята на госпожа Лайънс.
В тона му се прокрадна лека съчувствена нотка.
Нима изглеждаше толкова разстроена, колкото и се чувстваше, запита се Марая. След обаждането на Лойд за разрешението да посети майка си тя прецени, че разполага с достатъчно време да вземе душ и да се преоблече. След като премести куп дрехи от единия дрешник в другия, се чувстваше потна и уморена.
За посещението избра червено ленено сако и бели панталони. Събра дългата си коса на тила и я захвана с шнола. Като се сети как на времето майка й никога не излизаше от вкъщи без грим, тя отиде до тоалетката и посегна към туша за мигли и сенките. „Мама вероятно ще се зарадва, ако види, че съм се издокарала за нея“, помисли си тя. Поколеба се за момент, но все пак отвори малкия вграден сейф в стената на дрешника и извади наниза перли – подарък за рождения й ден от баща й преди две години.
— Майка ти вярва в старото поверие, че перлите са сълзи – беше й казал той с усмивка. – Моята пък ги обожаваше.
„Благодаря ти, татко“, помисли си Марая, докато си ги слагаше на шията.