— Да, добре е да хапнем и да се наспим – съгласи се Алвира. – Отсега ще ти кажа, че утре ще е напрегнат ден.
≈ 72 ≈
Марая зави по алеята. Грег вече я чакаше. Скочи от колата и застана готов да й отвори вратата, когато тя спря. Прегърна я и леко я целуна по бузата.
— Изглеждаш невероятно красива – възхити се той.
— Как разбра? – засмя се тя. – Нали е тъмно?
— Не чак толкова. А и да беше съвсем тъмно и да не можех да те видя, пак щях да знам, че е изключено да изглеждаш другояче, освен красива.
Грег е толкова стеснителен, помисли си Марая, че комплимент от неговата уста звучи твърде непохватно и режисирано.
Не е спонтанен шегобиец и забавен като Ричард, нашепна лукав глас в нея.
— Искаш ли да влезеш за няколко минути? – попита Грег.
Марая се сети как след посещението при майка си постоя известно време на паркинга на клиниката, за да спре да хлипа. Отвори пудриерата, оправи грима си и отвърна:
— Не, няма нужда.
Настани се в колата му и се отпусна на меката кожена седалка.
— Е, далеч по-луксозна е от моята… – въздъхна тя.
— Тогава ти я подарявам — каза той и включи двигателя. – Ще ти я оставя, когато се върнем.
— Стига. Грег… – възпротиви се тя.
— Сериозно. – Несъмнено обаче си даде сметка, че я кара да се чувства неловко, и добави: – Извинявай. Нали уж нямаше да те притеснявам. Кажи ми как е Катлийн.
Беше запазил маса в „Савинис“ ресторант на десет минути път от съседното градче Алъндейл. По пътя тя му разказа за майка си.
— Грег, днес тя дори не ме позна. Сърцето ми се къса. Състоянието й се влошава. Умът ми не го побира какво ще стане, когато се прибере вкъщи.
— Съмнително е дали ще я пуснат, Марая. Гледах новините за така наречения очевидец. Този тип има криминално досие. Към него са отправени куп други обвинения и е естествено той да търси начин да облекчи положението си. Приказките, че е видял някого да бяга от къщата ви вечерта, когато е бил застрелян баща ти, според мен са блъф.
— Това ли предадоха по новините?! – възкликна Марая. – А на мен ми наредиха да не обсъждам въпроса. Когато ми звънна при пристигането ми в клиниката, понечих да ти кажа, но се сетих, че трябва да мълча.
— Да беше ми имала достатъчно доверие, за да ми кажеш – промълви той тъжно.
Вече бяха пред входа на ресторанта и момчето от паркинга й отвори вратата, за да й помогне да слезе. Така й спести необходимостта да отговори. Грег беше направил резервация в уютното отделение с камината. Още едно място, където толкова често бе идвала с родителите си, припомни си Марая.
Бутилка вино вече се изстудяваше на масата. В желанието си да разсее видимо нарастващото напрежение между двамата тя бързо вдигна чашата си, щом салонният управител я напълни с вино.
— За скорошния край на този кошмар – обяви тя.
Докато хапваха сьомга и салата, Марая се постара да даде друга насока на разговора.
— Толкова добре се почувствах в офиса си днес. Честна дума, страшно обичам работата си. Интересно е да играеш на стоковата борса и да инвестираш пари. Беше ми приятно и отново да се отбия в апартамента си…
— Ще ти дам пари, които да инвестираш – прекъсна я Грег. – С колко да започна?
„Не бива повече така – помисли си Марая. – Трябва да бъда честна с него. Той иска нещо повече от приятелство, а не съм наясно дали съм в състояние да му го дам.“
До Махуах пътуваха в мълчание. Грег слезе от колата и я изпрати до вратата.
— Да пийнем по питие – предложи той.
— Не. Грег. Страшно съм уморена.
— Разбирам. – Не направи опит да я целуне. – Много неща разбирам, Марая.
Тя отключи.
— Лека нощ, Грег.
Изпита облекчение да е отново вкъщи и сама. От прозореца във всекидневната проследи с поглед как колата му да се отдалечава.
След няколко минути на входната врата се звънна. Вероятно е Лойд или Лиза, помисли си тя и надникна през шпионката. Изненада се да види Ричард. За миг се поколеба, но все пак отвори.
Той пристъпи вътре и сложи ръце на раменете й.
— Марая, трябва да ти обясня за телефонното съобщение, което си чула. Опитах се да купя пергамента от Лилиан заради теб и баща ти. Исках да го върна на Ватикана. Трябва да ми повярваш!
Тя го погледна и видя блесналите му от сълзи очи. Всичките й съмнения и целият й гняв я напуснаха.
— Вярвам ти, Ричард. Вярвам ти – промълви тихо.
За миг останаха загледани един в друг. В следващия с радост и облекчение усети как ръцете му я обгръщат.
— Любов моя – прошепна той. – Моя скъпа любов…
≈ 73 ≈
Ричард си тръгна едва в полунощ.
В три телефонът на нощното й шкафче я събуди от дълбок сън. Боже, нещо е станало с мама, помисли си тя. Докато се пресягаше за слушалката, разля чашата с вода.