— Ало?
— Марая, трябва да ми помогнеш. – Гласът отсреща звучеше отчаяно. – Пергаментът е у мен. Не мога да го продам и така да предам Джонатан. Трябва да ти го дам. Обещах го на Чарлс, но промених решението си. Когато му го казах, той побесня. Страх ме е да не ми направи нещо.
Обаждаше се Лилиан Стюарт.
Лилиан беше жива! Пергаментът беше у нея!
— Къде си? – попита Марая.
— Крия се в мотел „Рейнс“ на Четвърта източна магистрала, точно преди моста. – По тона на Лилиан личеше, че ей сега ще се разплаче. – Марая, умолявам те, ела да се срещнем сега. Моля те. Трябва да ти дам пергамента. Канех се да ти го пратя по пощата, но се уплаших да не се загуби. В седем сутринта заминавам за Сингапур с полет от летище „Кенеди“. Няма да се върна, докато не се уверя, че Чарлс е в затвора.
— Мотел „Рейнс“ на Четвърта източна магистрала. Сега ще дойда. Няма движение. Ще стигна за двайсет минути.
Марая скочи от леглото.
— На партера съм, в задната част на мотела. Стая двайсет и две. Номерът е изписан на вратата. Побързай. Тръгвам за летището в четири часа – обясни Лилиан.
В три и половина Марая сви от магистралата, мина край тихия, олющен мотел със зле осветен паркинг и спря пред стая двайсет и две. Отвори вратата и в следващия миг усети как някой я блъсна и я удари по главата. Изпита неописуема болка и припадна.
Минути след това отвори очи. Заобикаляше я непрогледна тъмнина. Опита се да раздвижи ръце и крака, но се оказаха завързани. В устата й беше натикан парцал. Главата й пулсираше. Някъде наблизо чу простенване. Къде съм, къде съм, питаше се тя трескаво.
Под себе си усети движението на търкалящи се колела. В багажник на кола съм, досети се тя. В следващия миг нещо я докосна. Боже, тук има някой! После чу Лилиан Стюарт да простенва:
— Той е луд… Луд е… Съжалявам, Марая. Много съжалявам…
≈ 74 ≈
В петък в девет и половина сутринта Алвира се наслаждаваше на кроасана със сирене, който ранобудният Уили й бе донесъл от пекарната.
— Знам, че ядеш рядко кифлички, скъпа, но напоследък се преуморяваш и се нуждаеш от енергия.
Телефонът звънна. Обаждаше се Бети Пиърс.
— Дано не ви безпокоя – започна тя с притеснен тон.
— Госпожо Мийхан… Алвира. Марая при вас ли е? Чували ли сте се с нея?
— Вчера в пет следобед – отвърна Алвира. – Няма ли я? Вчера рано бе заминала за Ню Йорк. Пробва ли на мобилния й?
— Не отговаря нито на мобилния, нито в апартамента си, нито в офиса.
— Може още да пътува – подсказа Алвира. – Вчера почти целия ден телефонът й беше изключен.
— Не ме притеснява само това – сподели Бети припряно. – Марая е страшно подредена. Никога не оставя разхвърляни дрехи из стаята. А сега нощницата й е на пода, чашата с вода на шкафчето е разлята, а не е забърсала, вратата на дрешника зее отворена. Перлите, подарък от баща й, са върху тоалетката. Тя винаги ги прибира в сейфа. Помислих да не е станало нещо с майка й в клиниката и звъннах там. Днес обаче не са я виждали.
Умът на Алвира работеше трескаво.
— А колата?
— Колата й е изчезнала.
— Има ли следи от борба?
— Не бих казала. По-скоро е изхвърчала светкавично.
— А семейство Скот? Говори ли с тях?
— Не. Госпожа Скот обича да спи до късно.
— Добре. Аз ще звънна на господин Скот. Имам мобилния му. Ако Марая се обади, веднага ми съобщи. И аз ще направя същото.
— Алвира, страшно се притеснявам. Рори и Лилиан изчезнаха. Мислиш ли, че и Марая…
— Не мисли такива неща, Бети! После ще говорим.
Алвира се постара тревогата да не проличи в гласа й. Щом затвори, позвъни на Лойд. Както се опасяваше, той не бе разговарял с Марая от предишния ден.
— В офиса съм от час – обясни Лойд. – Когато минах край тях, колата й не беше на алеята. Може да я е прибрала в гаража…
— Не е в гаража – прекъсна го Алвира. – Лойд, вярвам на интуицията си. Обади се на детективите. Нека проследят мобилния й телефон и по-бързо да откарат онзи Уоли Грубер да състави портрета. Ако лицето е на някой познат, ще знаем къде да търсим Марая.
Стига да не е прекалено късно, довърши тя наум.
Алвира остави слушалката и се опита да прогони тази ужасна мисъл от ума си.
≈ 75 ≈
Не беше сигурен какво да предприеме нататък. За пръв път в живота си усещаше, че не контролира нещата. Онзи крадец щеше да даде указания за съставянето на портрет, но какъв щеше да бъде той – плод на въображението му или щеше да прилича на образа, който виждаше в огледалото?