— Саймън, погледни това.
Рита осветяваше с фенерче петънца засъхнала кръв по вратата зад шофьорската седалка. Насочи фенерчето и към земята. И там се виждаха петна от засъхнала кръв.
Саймън клекна, за да ги разгледа по-добре.
— Представа нямам какво е правила тук, но очевидно е била отвлечена, когато е излязла от колата. Рита, трябва да съставим онзи портрет незабавно.
— Би трябвало вече да водят Уоли Грубер насам. Ще им звънна да пуснат сирените, за да пътуват по-бързо.
Видимо раздразнен и нетърпелив. Саймън подкани:
— Направи го! Аз ще повикам екип да огледа колата за отпечатъци. И се налага да съобщя на Лойд Скот какво е станало.
Три изчезнали жени за пет дни, помисли си той мрачно. И всичките са свързани с Джонатан Лайънс… Вероятно са свързани и с пергамента.
Рита прекъсна разсъжденията му.
— Колегите с Грубер вече са на моста. Ще ни чакат в офиса.
≈ 77 ≈
Главата здравата я болеше. Марая се опита да я докосне, но не успя да вдигне толкова високо ръка. Отвори очи. Независимо от приглушената светлина видя, че е на странно място. Надигна се и се огледа.
Намираше се в музей.
Явно сънуваше. Беше някакъв кошмар. Не е възможно…
После се сети за позвъняването на Лилиан. Хукна да се срещне с нея… Той я чакаше… После удари главата й в колата… Озова се в багажника. Лилиан бе до нея…
В съзнанието й се мяркаха откъслечни спомени от пътуването с колата: имаше доста друсане, главата й постоянно се удряше в пода, Лилиан лежеше до нея; и тя беше завързана…
Марая си припомни, че чу как се отваря врата. Стържеше, може би беше гараж на…
Той измъкна първо Лилиан. Тя не преставаше да го умолява:
— Моля те, не ме наранявай. Моля те, пусни ме…
После дойде за нея. Взе я на ръце и я отнесе до
асансьор. Качиха се нагоре и се озоваха тук, в този музей. Заведе я до банята и й развърза ръцете.
— Давам ти няколко минути – каза й.
Бе опитала да заключи вратата след него, но нямаше ключ. Чу го как се смее. Беше предвидил постъпката й. Постара се да измие засъхналата кръв по главата и лицето, но раните отново започнаха да кървят. Тъкмо се избърса с пешкира и той се върна.
Марая си спомни колко безпомощна се почувства, когато той отново върза ръцете и краката й, довлече я тук и я бутна върху матрака на пода. Изобщо не го интересуваше, че пак кърви. Искаше да я нарани.
Главата й пулсираше, но вече разсъждаваше по-трезво. Той донесе голямо старинно ковчеже, обковано със сребро, и отвори капака. Бръкна и извади нещо. Размаха го над главата й. Приличаше на навит на руло пергамент. Тя беше виждала такива в кабинета на баща си.
— Погледни го, Марая – нареди той. – Много жалко, че баща ти отказа да ми го продаде. Ако се беше съгласил, днес щеше да е жив, както и Рори. И Лилиан нямаше да е с нас тук и сега. Но явно не е било писано да стане така. Сега ще направя нещо, което баща ти би желал. Искам да докоснеш пергамента, преди да се озовеш при Джонатан. Знам колко много ти липсва.
Прокара пергамента по шията й, но внимаваше да не го изцапа с кръвта, която продължаваше да тече от челото й.
После го прибра в сребърното ковчеже и го остави на мраморна масичка до нея.
След това нямаше спомен какво стана, разсъждаваше Марая. Сигурно отново беше припаднала. Защо не я уби веднага? Какво чакаше?
С голямо усилие вдигна ръце и погледна часовника. Единайсет и двайсет. В банята беше в пет часа, пресметна тя. Била е в безсъзнание повече от шест часа. Дали е още тук? Не го виждаше.
И къде беше Лилиан?
— Лилиан – извика тя. – Лилиан!
За момент отговор не последва. После от центъра на помещението се чу стон.
— Марая, той ще ни убие – изхлипа Лилиан. – Не ми видя сметката досега само за да те примамя в мотела. Когато се върне, знам какво ще последва. Знам какво ще ни се случи.
Лилиан не можеше да се владее повече. Разрида се и хълцанията й отекнаха из цялото помещение.
≈ 78 ≈
Уоли Грубер нямаше представа защо полицаят, който го караше към прокуратурата на Ню Джързи, изведнъж натисна газта и пусна сирената.
— Не бързам чак толкова – заяви той самонадеяно. – Разходката ми доставя удоволствие. Дори няма да възразя, ако спрем по пътя за кафе.
Седеше в задната част на обезопасения с решетки ван. Освен шофьора в колата пътуваха още двама полицаи. Единият седеше отпред, а другият – до Уоли.
Никой от тримата не проговори. Уоли сви рамене. Днес явно не са много общителни, заключи той. Голяма работа. Затвори очи и пак се съсредоточи върху лицето, което щеше да му помогне да се озове отново на улицата, свободен, и то по-рано от очакваното. Дори се обзаложи с някои от съкилийниците си. И в момента сигурно течаха наддавания. Мнозина не приемаха като блъф твърденията му, че е видял убиеца на професора.