Но не беше в безопасност; беше обречен. Това беше краят; бе се хванал в капана им.
Бесен, Грег захвърли настрана плика със сандвичите. Осветлението в частната му „империя“ беше приглушено. Включи централния полилей и се огледа. Красота, великолепие, невероятен приказен свят. Толкова много изкуство, антики… Всичко беше достойно за най-елитните музеи по света, а той го бе събрал сам.
Едва дванайсетгодишен и самотен, с компютъра постигна онова, което Антонио Страдивариус бе постигнал с цигулката. Усъвършенства програмирането до невероятни върхове. На двайсет и пет вече беше мултимилионер.
Преди шест години абсолютно случайно реши да отиде на разкопки и попадна в света, към който усети, че принадлежи, спомни си той. Слушаше и се учеше от Джонатан, Чарлс и Албърт; а накрая ги задмина всички по знания. И така започна да пренарежда и да отклонява пратки с безценни находки, без да остави следа накъде са поели.
Изпита невероятно усещане, когато се докосна до свещения пергамент. Бе споменал на Джонатан, че е разработил компютърна програма за датиране, и той му показа находката си. Пергаментът се оказа оригинален. Беше минавал през ръцете на много хора през вековете, но на него имаше и една необичайна ДНК. Въпросната ДНК носеше хромозоми единствено с гени на майката, която трябва да е Дева Мария, ала нямаше следи от баща с човешки произход…
Писмото бе написано от Христос. Писал го е до приятел, а две хиляди години по-късно на Грег се наложи да убие човек, когото обичаше като приятел, за да се сдобие с документа.
Той влезе в помещението със съкровищата си. За пръв път не се спря да се порадва на заобикалящата го красота. Погледна към Лилиан. Лежеше близо до дивана, тапициран със златен брокат и с дърворезба по ръкохватките.
От сряда сутринта, когато за пръв път я докара тук и реши да изчака, преди да я убие, той се наслаждаваше на обстановката по време на краткотрайните си посещения. Сядаше на дивана, слагаше краката й в скута си и й говореше ли, говореше… Опияняваше се да й описва историята на всеки отделен предмет.
— Този го купих от търговец в Кайро. Музеят им бил плячкосан по време на бунтове…
Сега се надвеси над Лилиан. Широко отворените й кафяви очи го гледаха ужасено.
— Полицията е заобиколила сградата! – изкрещя той. — В момента са долу. Скоро ще открият как да се качат тук. Много си алчна, Лили. Ако беше върнала пергамента на Марая, съвестта ти щеше да е чиста. Но ти не го направи.
— Моля те! Недей! Не… Не…
Докато увиваше около шията на Лилиан копринения шнур. Грег се разхлипа:
— Предложих на Марая любов, каквато не подозирах, че ще изпитам към човешко същество. Обожавах земята, върху която стъпваше. А какво получих в замяна? Онази вечер нямаше търпение да приключим с вечерята и да се отърве от мен. Е, сега аз ще се отърва и от нея, и от теб.
≈ 83 ≈
— Помещението е празно, но той не може да се е изпарил – разсъждаваше един от полицаите. – Това е приземен етаж. Определено има начин да се стигне горе. Чух звук като от подемник, но не виждам къде е.
Включи прикрепеното за колана му радио и повика подкрепление.
Вторият полицай почукваше по стените е надеждата да открие кухо място зад тях.
Без да се съобразяват със заповедите на полицаите. Алвира и Уили се промъкнаха през процепа между земята и гаражната врата, задържана от премазаната им кола. Чуха полицая да вика подкрепления. Дано не е прекалено късно, помисли си Алвира, изпаднала в паника. Грег вече е наясно, че е в капан. Дори Марая да е жива, едва ли ще успеят да стигнат до нея навреме…
Мина минута… две… три… Сякаш изтече цяла вечност.
Ричард отчаяно натисна ключа на лампата. За миг помещението потъна в тъмнина, после отново стана светло.
— Някъде трябва да има ръчка, с която се задвижва някакъв подемен механизъм – разсъждаваше на глас той.
Алвира се приближи, за да разгледа по-добре пространството около ключа за лампата. После погледна надолу.
— Ричард! Ричард! – Сочеше контакт малко над пода. – Виж! Не е вкопан в стената.
Младият мъж легна на пода и вдигна капачето. Натисна бутона вътре. Чу се метален тътен и когато вдигнаха глава, видяха солидна част от тавана в далечния край на помещението да тръгва надолу.
— Това е асансьорът, с който се стига горе! – извика един от полицаите и се втурна натам.
≈ 84 ≈
През четирийсетте минути на агония, откакто дойде в съзнание, Марая събираше всичките остатъци от сили, за да се опита да оцелее. Успя да се изправи на крака, като се опираше на мраморната масичка, върху която Грег постави сребърното ковчеже с пергамента. Мъчително се надигаше нагоре сантиметър по сантиметър, после се приплъзваше надолу, но най-накрая стъпи на крака. Тънкото й сако се беше скъсало от търкането нагоре-надолу по украсения с орнаменти крак на масата. Усещаше и гърба си сериозно ожулен.