Но сега стоеше на крака.
Именно тогава чу тътена на асансьора и разбра, че той се е върнал. Осъзна, че разполага само с един шанс да се опита да спаси себе си и Лилиан.
Нямаше как да освободи завързаните си ръце и крака.
Чу Грег да излиза от асансьора. Знаеше, че не може да я види зад мраморните статуи наоколо. Чу го да разговаря с Лилиан; тонът му ставаше все по-висок.
Заяви, че са го проследили; полицията била долу. После се разкрещя: нямало да открият навреме как да се качат, за да спасят нея и Лилиан. Ужасена, Марая го слушаше как обяснява защо пергаментът е истински, а накрая простена:
“Обичах Марая…“
Лилиан се молеше за живота си.
— Моля те, недей… Недей…
Асансьорът отново затътна и се задвижи. Явно полицията действаше, но щеше да мине прекалено много време, дока го асансьорът слезе до долу и отново се изкачи.
Макар и със завързани ръце, успя да вземе сребърното ковчеже и да го задържи. С разтуптяно сърце се промъкна зад статуите. Искаше да стигне до дивана. Беше благодарна за шума от асансьора, защото пречеше на Грег да я чуе как приближава.
Дебелият килим заглушаваше стъпките й, но ако извърне глава, той ще я види, прецени тя, докато изминаваше последните крачки.
Точно когато Грег омота копринения шнур около шията на Лилиан, Марая вдигна сребърното ковчеже и с всички сили го стовари върху тила му. Грег простена и се свлече върху Лилиан.
Марая се облегна на дивана, за да не падне и тя. Продължаваше да стиска здраво ковчежето. Опря го на облегалката на дивана, отвори капака и извади пергамента. Хвана го внимателно с върха на подутите си пръсти и го приближи към устните си.
Тази картина видя Ричард, когато асансьорът спря. Двама полицаи се втурнаха напред и хванаха Грег; който се опитваше да се изправи. Трети полицай разхлаби стегнатия около врата на Лилиан шнур.
— Всичко е наред – увери я той. – Ще се оправите. Вече сте в безопасност.
Марая успя едва-едва да се усмихне, докато наблюдаваше как Ричард тича към нея. Досетил се, че тя държи свещения пергамент, той го издърпа леко от ръцете й, постави го на близката маса и я прегърна.
— Мислех, че повече няма да те видя – каза със сподавен глас.
Марая изпита странен покой; покой, който я обгърна цялата. Беше спасила пергамента. Оттам идваше усещането, че най-после е намерила покой и по отношение на баща си. Когото толкова много обичаше.
ЕПИЛОГ
Шест месеца по-късно, хванати за ръка, Марая и Ричард обикаляха празните стаи на дома й от детинство в Махуах. Само още няколко минути щеше да прекара тук. Първоначално мислеше да остане повече заради майка си, отколкото заради себе си, – но колкото и да обичаше този дом, той завинаги щеше да остане мястото, където беше убит баща й. И мястото, където както Грег Пиърсън призна пред полицията – Рори предателски бе оставила пистолета отвън и бе отворила вратата за него.
Щом отпаднаха обвиненията срещу майка и. Марая я доведе вкъщи. Съвсем скоро се разбра, че къщата вече не носи утеха на Катлийн, а постоянно й напомня за преживения ужас.
През първата вечер Марая видя как клетата жена влезе в килера до кабинета, сви се на пода и се разхлипа. Именно в този момент разбра, че Грег Пиърсън ги е лишил не само от баща й, но и от техния дом. Беше време да го напуснат завинаги.
Хамалите товареха последните мебели, килими и кашони със сервизи и книги, които тя реши да запази за новия просторен апартамент. Радваше се, че майка й не е тук, за да наблюдава изнасянето; за нея щеше да е болезнено. Тя се приспособяваше по-добре от очакваното, мина й през ума. Алцхаймерът се бе засилил и сега Марая трябваше да се утешава с мисълта, че майка й, чиято памет съвсем й изневери, беше в добри ръце и в безопасност. Настаниха я в специализиран дом в Манхатън, само на две преки от мястото, където Марая и Ричард щяха да живеят. През шестте месеца, откакто настаниха Катлийн там. Марая я посещаваше почти всеки ден.
— За какво се замисли? – попита Ричард.
— Не знам откъде да започна. Просто нямам думи…
— Разбирам те – засмя се той.
Марая отново изпита облекчение, когато се сети как Грег Пиърсън призна за убийствата на баща й и Рори и за отвличането на Лилиан и нея. До две седмици щеше да получи доживотна присъда без право на обжалване.
Колкото и да не желаеше да го види отново, тя възнамеряваше да отиде в съда, за да разкаже какъв чудесен човек е бил баща й и колко пагубно се е отразило убийството му на майка й и на нея. Така поне щеше да е направила всичко по силите си за двамата си любящи родители, които беше благословена да има. А Ричард щеше да е до нея.