— Не е толкова зле, щом помни колко е искала да иде на това пътуване – възрази Марая. – Каза ви, че са били там на меден месец. Мама знае, че е болна. Искаше да отиде, докато все още е относително добре. След като е замесена и Лили, татко, предполагам, е намерил специалист да убеди мама, че ще е прекалено трудно за нея. Понякога тя доста се разстройва.
— Знае ли за Лили? – попита Алвира без заобикалки.
— Татко я канеше на вечеря вкъщи заедно с другите, с които ходеше на разкопки. Не се досещах, че имат връзка, но мама намери в кабинета му снимки на двамата. Показа ми ги и аз настоях той да не я кани повече вкъщи, но понякога мама пита за нея и тогава неизменно се разстройва.
През последната година Марая редовно ги водеше на гости у Джонатан и Катлийн. Марая се оказа права: Катлийн, независимо от прогресиращата загуба на паметта си, често споменаваше пътуването до Венеция.
Алвира мислеше за всичко това, докато „Куин Мери 2“ навлизаше в пристанището на Ню Йорк. Джонатан вече е положен в гроба, прецени тя. Мир на праха му.
После, с неподвеждащото я чувство за предстоящи беди, добави на глас:
— Бог да помага на Катлийн и Марая. И, моля те, Господи, нека се окаже, че Джонатан е бил убит от външен човек.
≈ 6 ≈
Цял ден Грег Пиърсън изгаряше от желание да каже на Марая, че разбира болката й и е готов да я сподели е нея. Искаше му се да добави колко много ще му липсва баща й, да й обясни колко е благодарен на Джонатан, който го научи на толкова много неща не само за археологията, но и за живота.
Докато колегите и приятелите на Джон припомняха случки за неговата неизменна отзивчивост, Грег се чудеше как да разкаже историята, която беше доверил на Джон – историята за своята неувереност като дете. В гимназията бе израснал до един и шейсет и бе спрял да расте, а другите вече гонеха един и осемдесет и нагоре. Беше хилаво и недодялано момче. Кандидатстваше за разни отбори, но не го приеха в нито един. Най-после стана един и седемдесет, когато постъпи в колежа, но беше прекалено късно.
Навярно с разказа си бе търсил съчувствие, ала Джонатан само се засмя.
— Така си прекарал времето си в учене, а не да мяташ топки в коша – отбеляза той. – Сега си изградил успешна компания. Извади албума си от гимназията и огледай най-открояващите се момчета от онова време. Със сигурност ще се окаже, че повечето едвам кретат.
Бе признал на Джон, че е проследил съдбите на някои, особено на онези, които най-много му бяха тровили живота, и той се е оказал прав. Разбира се, имаше и момчета с успешна кариера, но повечето не бяха прокопсали.
„Джон ме насърчаваше да съм доволен от себе си – искаше да каже Грег – Освен че споделяше невероятните си познания за древните времена и археологията, той ме караше да се чувствам добре.“
Грег смяташе да спре своя разказ тук. Струваше му се ненужно да добавя за признанието си пред Джонатан, че въпреки невероятния си успех продължава да е болезнено срамежлив, да се чувства не на място при събирания, да не умее да води светски разговори, а в отговор на всичко това Джонатан му предложи да си намери напориста, разговорлива жена.
— Няма да забележи, че мълчиш. Тя ще говори на събиранията. Познавам поне трима мъже, сключили такива бракове, и нещата им вървят чудесно.
Грег мислеше за всичко това, докато следваше Марая на излизане от клуба. Изчака да докарат колата на отец Ейдън и гледачката да настани майка й в черната лимузина, доставена от погребалното бюро.
После се приближи до младата жена.
— Марая, днес е ужасен ден за теб. Дано разбираш колко той ще липсва на всички нас.
— Знам, Грег – кимна тя. – Благодаря.
Той искаше да добави: „Хайде скоро да вечеряме заедно“, но думите застинаха в гърлото му. Преди няколко години бяха излизали, но щом прояви настойчивост в обажданията си, тя загатна, че се среща с друг. Грег си даде сметка, че така цели да го отклони деликатно.
Сега, докато гледаше дълбоките й сини очи и как слънцето проблясва в лъскавата, разпиляна по раменете коса, Грег копнееше да й каже, че продължава да е влюбен и е готов на всичко за нея. Вместо това промълви:
— Ще звънна другата седмица да проверя как е майка ти.
— Ще бъде много мило.
Задържа вратата, та тя да се настани в лимузината, и неохотно я затвори. Гледаше я, без да съзнава, че докато колата поема по алеята, него също го наблюдават.
Ричард Калахан стоеше сред групата разотиващи се гости, които чакаха да докарат колите им. Неведнъж бе виждал как лицето на Грег сияе, когато Марая присъстваше на някоя от вечерите при Джонатан, но долавяше също така, че тя не се интересува от него. Разбира се сега, когато баща й вече го нямаше, нещата може и да се променят, разсъждаваше той. Вероятно ще стане по-благосклонна към мъж, който може и би направил всичко за нея.