Мари Анж отново само кимна, осъзнавайки за пръв път в живота си какво означава да си сирак. Беше чела за това само в приказките.
— След два дни ще тръгнеш на училище. В понеделник. А утре ще отидем заедно на църква. Том ще ни закара. — Карол така и не беше си купила специално пригодена кола за инвалиди, която да кара сама. Въпреки че можеше да си го позволи, тя не искаше да харчи излишни пари. — Днес, след като свършиш работата си, ще отидем в града и ще ти купим подходящи дрехи. Сигурна съм, че не си донесла нищо, което да ти бъде от полза.
— Не знам, мадам… лельо… госпожо… — опита се да каже Мари Анж. Единственото, за което си мислеше в момента, беше страшната, измъчваща я празнота в стомаха. В самолета почти не беше яла, не беше вечеряла нищо и след пристигането си, сега стомахът й се бунтуваше. Просто беше гладна. — Софи опакова багажа ми — обясни детето, без да пояснява коя е Софи, а и леля Карол не я попита. — Имам някои рокли, с които ходя да играя. — Но всички, които вече бяха скъсани от игрите, бяха останали в Шато де Мармутон, защото икономката реши, че леля й ще ги сметне за грозни и неподходящи.
— Ще погледна какво може да се използва — отвърна Карол, без дори да се усмихне. — А ти най-добре се приготви за работа. Да те докарам дотук, ми струваше страшно много пари. Не можеш да очакваш да получиш подслон и хляб безплатно и да не правиш нищо, за да си платиш разноските.
— Да, госпожо — кимна тържествено Мари Анж, а старата жена в инвалидната количка я загледа втренчено, докато детето се опитваше дори да не мигне.
— Можеш да ме наричаш леля Карол. Сега измий чиниите.
Мари Анж се справи много бързо. Бяха използвали една-единствена чиния за препечените филийки и една чаша за кафето на Карол. Веднага след това момичето отиде в стаята си, седна на леглото и се загледа в снимките на брат си и на родителите си, които бе поставила на нощното шкафче. Ръцете й докоснаха медальона.
В този момент чу колелата на инвалидната количка да скърцат и видя лелята на прага.
— Искам да видя какво си донесла в тези огромни смешни куфари. Никое дете няма толкова дрехи, Мари. Това е направо грехота! Да не си принцеса!
Мари Анж скочи от леглото и като отвори куфарите, започна да вади оттам роклички, бродирани нощнички и няколко жакетчета, които майка й бе купила от Париж и Лондон. Обличаше ги, когато ходеше на училище, а също и на църква в събота, или когато пътуваше до Париж с родителите си. Карол ги изгледа с мрачно неодобрение.
— Тук няма да имаш нужда от подобни дрехи.
Тя се приближи с количката си към Мари Анж, бръкна в куфара и започна да вади дрехите. Направи малка купчинка върху леглото от пуловери, панталони и една-две блузки и поли. Тези дрехи не бяха красиви, но Софи й бе казала, че може да й бъдат полезни. Сега Мари си помисли, че лелята ги отделя, защото са грозни. Без да промълви нито дума, Карол затвори куфарите и заповяда на детето да прибере отделените от нея дрехи в тясното гардеробче. Мари Анж изпълни нареждането. После лелята я изпрати на двора да намери Том, който да й каже какво да прави. След това си тръгна и се загуби в тъмнината на коридора.
Том наистина я очакваше навън. Хвана я за ръка и я поведе към хамбара, където й показа как да дои кравата и някои други дребни неща, които трябваше да върши. Мари Анж реши, че не са кой знае колко трудни, макар че всъщност пралеля й искаше прекалено много от малко дете като нея. Но Том я успокои, че ако не успее да свърши всичко сутрин, преди да отиде на училище, може да го довърши късно следобед, преди вечеря. Минаха цели два часа, преди той да я върне обратно в къщата.
Мари Анж се изненада, когато видя леля си да седи на верандата в инвалидната си количка, облечена като за излизане. Очакваше я. Тя заговори на Том, без да обръща внимание на детето. Нареди му да вземе куфарите от стаята и да ги закара в града. Мари Анж я гледаше онемяла от ужас. Единственото, което си помисли, бе, че лелята все пак е решила да я изпрати в сиропиталището. Но мълчаливо ги последва до камиончето, с което бяха пътували предишната нощ. Видя как Том сложи куфарите отзад, но не каза нищо, нито го попита. Животът й изглеждаше безсмислен и страшен. Очите й плуваха в сълзи, докато стигнаха в града и леля Карол каза на Том да спре пред магазина „Добра воля“3.
Мъжът свали инвалидната количка и й помогна да седне в нея, след което взе куфарите и ги внесе в магазина. Мари Анж продължаваше да се чуди какво става. Нямаше никаква представа къде са, какво ще правят и защо дойдоха тук и донесоха нейните куфари. А лелята не си направи труда да й даде някакво обяснение.