Жената зад щанда позна Карол веднага щом влязоха в магазина. Зад нея вървеше Том с големите куфари в ръце. Той ги постави до щанда.
— Имаме нужда от работни дрехи за моята племенница — обясни Карол и Мари Анж въздъхна с облекчение. Значи нямаше да я оставят в сиропиталището все пак. И поне за момента нищо ужасно нямаше да се случи.
Леля й избра три ката работни дрехи, няколко тениски, един доста износен и избелял пуловер, няколко почти нови чифта гуменки и едно грозно кафяво палто, което й бе прекалено голямо, но всички казаха, че с него ще й бъде топло през зимата. Мари Анж се престраши и докато пробваше нещата, обясни с тихо гласче, че току-що е пристигнала от Франция. А Карол бързо добави, че е домъкнала със себе си три куфара с непотребни и ненужни дрехи, и ги посочи пренебрежително с ръка.
— Ето ги! Можете да ги вземете срещу дрехите, които току-що избрахме за нея, а за останалите ще ми дадете кредит. Тя няма да има никаква нужда от тях тук, а още по-малко, ако отиде в държавното сиропиталище. Там носят униформи — добави безпощадно, докато по бузите на Мари Анж се затъркаляха сълзи. Дори на продавачката й стана мъчно за нещастното дете.
— Може ли… да запазя някои неща, лельо Карол? Например нощничките ми… и куклите…
— Няма да имаш време да си играеш с кукли — отсече сурово лелята, но след миг се поколеба. — Но нощниците може да оставиш. Няма нужда да купуваме други, след като си имаш. — Мари Анж бръкна в един от куфарите и ги извади. Останалото очевидно щеше да изчезне завинаги. Всички прекрасни неща, които майка й бе купувала с толкова любов и на които баща й се любуваше, когато бе облечена с тях. Стори й се, че с това окончателно къса нишката, която я свързваше с миналия й живот. Мари Анж не успя да спре сълзите си. Карол не каза нищо, подаде пакета с покупките на Том и затъркаля инвалидната си количка към изхода на магазина. Мъжът и детето я последваха. Мари Анж вече не се тревожеше дали ще я заведат в сиропиталището. Струваше й се, че вече не може да й се случи нищо по-лошо. Сърцето й се гърчеше в агония и отчаяние. Пътуваха до фермата в пълно мълчание. Когато видя отново познатия хамбар, тя осъзна, че няма да я изпратят в сиропиталището. Поне не днес.
Отиде в стаята си и остави нощниците и грозните стари дрехи, които взеха от магазина. След десет минути леля й я извика да обядват. Обядът се състоеше от мизерен сандвич съвсем тънка филийка хляб и парче шунка, без масло или майонеза, чаша мляко и една-единствена бисквитка. Сякаш на лелята й се свидеше всяка трошичка, която й даваше. А Мари Анж дори не се сети за стотиците долари, които Карол току-що бе записала на сметката си като кредит в магазина срещу дрехите, които оставиха там. Всъщност излизаше, че Мари Анж не й струваше нищо, напротив, беше й донесла печалба.
През остатъка от деня момичето се занимаваше със задачите си в къщата и фермата и не видя леля си, докато не стана време за вечеря. И този път храната беше оскъдна. Състоеше се от едно малко парче месо и варени зеленчуци с отвратителен вкус.
Мари Анж изми чиниите, след което си легна и дълго лежа, без да заспи. Мислеше за родителите си и за всичко, което се бе случило след тяхната смърт. Отсега нататък я чакаше не живот, а съществуване, изпълнено с ужас, самота, глад и скръб по изгубените любими хора. Скръбта беше толкова всепоглъщаща и непоносима, че Мари Анж си помисли, че няма да може да издържи. Неочаквано, както си лежеше и разсъждаваше за тези неща, тя разбра какво е искал да каже баща й, когато бе нарекъл лелята ограничена и лоша. Почувства увереност, че майка й, ако беше жива, въпреки своята доброта и любвеобилност щеше да мрази тази жена дори повече от баща й. Но от подобни мисли нямаше полза. Не й стана по-добре. Защото тя беше тук, а не те. И Мари Анж нямаше никакъв друг избор, освен да се опита да оживее.
На следващия ден двете с Карол отидоха заедно на църква. Том отново ги закара с камиончето, а службата беше дълга и отегчителна. Свещеникът говореше за ада, за вечния огън, за прелюбодейството и наказанието и всички тези неща плашеха момичето. Монотонният глас я унесе и тя едва не заспа по някое време. Почувства как леля й я раздруса здравата, за да не клюма глава.
Вечеряха с парче жилаво месо, а след това лелята я уведоми, че на другия ден ще трябва да отиде на училище.
Карол беше установила с облекчение, че въпреки доста забележимия акцент Мари Анж говори свободно английски. Дотолкова, че да може да ходи на училище и да разбира какво й преподават. Наистина нямаше представа дали детето може да пише. Всъщност Мари Анж не можеше нито да чете, нито да пише.