— Ще вървиш около миля по пътя, докато стигнеш до жълтия знак — обясни й лелята, преди да си легнат. — Ще тръгнеш, след като си свършиш работата в хамбара, разбира се. В седем часа ще мине автобус, който ще те вземе оттам. До училището са четиридесет мили, автобусът спира на много места по пътя си. Не знам колко бързо можеш да вървиш, но най-добре ще е да тръгнеш оттук към шест и да засечеш за колко време ще стигнеш до знака. Значи до тогава ще трябва да си приключила със задачите си, ето защо според мен ще трябва станеш в четири и половина.
Тя й даде един първобитен, полусчупен будилник за тази цел и Мари Анж си помисли, че сигурно е от магазина за вещи втора употреба, откъдето предния ден купиха дрехите й. Там беше пълно с такива стари, износени, счупени и грозни неща, които хората изхвърляха от къщите си.
— Автобусът ще те върне тук около пет следобед. Ще можеш да довършиш работата си във фермата и другите задължения в къщи и в кухнята, а след вечеря ще си напишеш домашните.
Очертаваше се дълъг ден и изтощителна работа, истинска робия. Живот като на слугиня.
Мари Анж искаше да я попита защо Том не я закара до училището, но не посмя. Вместо това мълчаливо отиде в стаята и си легна.
Сякаш бяха минали само няколко минути, когато будилникът иззвъня и тя бързо скочи от кревата. Този път беше сама в кухнята, нямаше кой да я следи и наблюдава и тя си отряза три дебели филии, намаза ги със сладко и се помоли леля й да не забележи. Знаеше, че не бива да прави така, но бе непрекъснато гладна.
Когато излезе навън и отиде в хамбара, беше още тъмно. Не бе се развиделило и когато тръгна сама по пътя в посоката, която й бе описала лелята. Знаеше, че по това време тя вече е станала, но не отиде в кухнята да й каже „довиждане“. Обу чифт панталони и навлече грозния пуловер, който купиха от „Добра воля“. Косата й бе сресана, но за пръв път, откакто ходеше на училище, в нея нямаше заплетени панделки. Нямаше я и Софи, която да й маха с ръка от прага, нито Робер, който да напоява захарни бучки с кафе. Нямаше ги целувката на мама и прегръдката на татко.
Над равнините на Айова тежаха тишина и мрак. Момичето вървеше надолу по дългия пуст път към автобусната спирка и умираше от страх. Беше тъмно, не познаваше околността и не знаеше накъде е тръгнала. Нямаше никаква представа какво ще бъде училището, какви деца ще срещне, а и това сякаш не я интересуваше кой знае колко много. Дори не си мечтаеше да си намери приятели. Предстоеше й живот на каторжник, а лелята бе пазачът на затвора.
Когато стигна до автобусната спирка, там вече имаше пет-шест деца, повечето от които по-големи от Мари Анж и само едно значително по-малко. Никой не я поздрави, нито я заговори. Децата просто стояха и я гледаха, докато чакаха автобуса. Слънцето бавно изпълзя и й напомни за утрините в Мармутон, когато лежеше в тревата по гръб под дървото, наблюдавайки как небето порозовява от зората. Мари Анж също не заговори децата. Автобусът дойде и всички се качиха в него, а след около час пристигнаха пред една дълга, ниска тухлена сграда, където вече имаше спрели други училищни автобуси и от тях слизаха деца на различна възраст. Някои бяха съвсем малки, други — гимназисти. Идваха от стотици ферми, разпръснати на стотици мили наоколо. Мястото, от което идваше Мари Анж, всъщност не бе най-отдалеченото. Момичето се огледа и тръгна към сградата. Там стоеше една млада учителка.
— Ти ли си момичето на Колинс? — попита тя, а Мари Анж поклати отрицателно и в недоумение глава.
— Не, аз се казвам Мари Анж Хоукинс. — И през ум не й бе минало, че лелята ще я запише под собствената си фамилия.
— Значи не си детето на Колинс? — Учителката изглеждаше объркана. Това момиче беше единствената нова ученичка. Всички останали бяха записани още преди две седмици. Все пак веднага различи акцента и я поведе към учителската стая, където един плешив мъж с брада ги поздрави тържествено и показа на Мари Анж в коя класна стая да отиде.
— Какво тъжно малко момиченце — промърмори той, след като тя излезе.
Учителката му обясни шепнешком:
— Загубила е цялото си семейство във Франция и е дошла да живее тук при пралеля си.
— Добър ли е английският й? — попита мъжът загрижено, на което учителката отвърна, че ще я изпитат, за да проверят.
Докато те обсъждаха тези неща, Мари Анж прекоси коридора и се отправи към класната стая, която й бяха посочили. Когато влезе вътре, видя, че е пълна с деца. Учителят все още не бе дошъл. Децата тичаха, скачаха, крещяха и си подхвърляха хартиени топчета. Никой не й каза нито дума. Тя седна на чина най-отзад до едно момче с червена коса, сини очи като нейните и лунички. Предпочиташе да седне до някое момиче, но нямаше друго празно място.