През ваканцията отиваха с колелата си до едно тайно място за срещи, което си бяха намерили преди година и където прекарваха часове наред край малко поточе. Седяха на брега и си говореха. За живота си, за семействата си, за надеждите и мечтите, които имаха за бъдещето. Мари Анж винаги казваше, че иска да се върне във Франция, когато стане на осемнадесет.
Имаше намерение да си намери работа веднага щом стане достатъчно голяма, за да може да събере пари за билет. Веднъж Били й призна, че също би искал да отиде с нея, макар че за него тази мечта беше по-трудно осъществима, отколкото за нея, и не толкова привлекателна.
Така мина лятото и те си останаха предани и искрени приятели, до следващото лято, когато отново се срещнаха на тайното място.
Мари Анж бе донесла термос със студена лимонада и двамата си говориха часове наред, когато най-неочаквано Били се наведе и я целуна. Той вече бе на петнадесет, а тя на четиринадесет и от цели три години двамата бяха най-добрите приятели на света. И сега, когато я целуна, Мари Анж отново се стресна, но не реагира така остро, както първия път, преди година, когато й каза, че я обича. Никой от двамата не продума. Но тя се разтревожи и когато следващия път се видяха отново, му каза, че никак не й харесва идеята да променят и опорочат своето приятелство. Довери му по своя изключително наивен и искрен начин, че се страхува от любовта.
— Защо? — попита тихо Били, като докосна бузата й с ръка. Беше се източил и пораснал. Беше станал красив младеж и Мари Анж понякога си мислеше, че прилича малко на баща й и на брат й. Макар че много обичаше да го закача и дразни заради луничките му. — Защо се страхуваш от любовта?
Говореха на английски, защото тя го владееше по-добре, отколкото той френския, въпреки че се занимаваха много и търпеливо и той вече бе усвоил дори някои жаргонни изрази, с които беше убеден, че ще впечатли учителя по френски в гимназията.
През септември същата година и двамата щяха да продължат образованието си там.
— Не искам нищо между нас да се променя — отвърна Мари Анж. — Ако се влюбиш в мен, някой ден ще се отегчим един от друг и ще се разделим. Пък ако си останем само приятели, това никога няма да се случи.
Думите й не бяха съвсем лишени от разум и смисъл и тя остана твърдо на тази позиция. Но никой, който ги познаваше, не повярва. Всички бяха решили, че са гаджета още от деца, дори леля й Карол, която продължаваше да прави пренебрежителни забележки по адрес на Били. Това винаги ядосваше Мари Анж, въпреки че не спореше с нея, нито й даваше каквито и да е обяснения.
Приятелството им продължи да цъфти и през годините, когато учеха в гимназията. Тя ходеше да го гледа на баскетболните мачове, той пък посещаваше най-редовно театралните представления, в които тя участваше. И така, двамата завършиха заедно гимназия и се дипломираха. Като се изключат няколкото случайни срещи с момичета, Били никога не бе имал приятелка, а Мари Анж продължаваше да твърди, че не се интересува от любовта и от момчетата — нито от Били, нито от когото и да било друг — и че единствената й мечта е да завърши и един ден да се завърне във Франция. Освен това леля й никога нямаше да й позволи да излезе с момче. Тя имаше строги морални норми и твърдо становище по този въпрос. През всички изминали години бе продължила да плаши Мари Анж със сиропиталището. Но на абитуриентската вечер все пак позволи Били да я вземе от къщи.
Той дойде във фермата с камиончето на баща си. Леля Карол дори й бе разрешила да си купи синя копринена рокля със същия цвят като очите й, която подсилваше блясъка на косите й. Те грееха като слънцето и светеха като златни. Беше много красива и Били изглеждаше направо като омагьосан.
Прекараха страхотно. Двамата си говориха безкрайно за училището, вече останало зад гърба им, за стипендията, която бе спечелила, но нямаше да може да използва, за да продължи да учи в колеж. Университетът бе на петдесет мили, в Ейвс, но леля Карол не даваше и дума да се издума по въпроса. Категорично заяви, че няма да й даде нито кола, нито камиончето, за да ходи на лекции, и че й е необходима във фермата. Били много се ядоса.
— Но ти трябва да учиш, Мари Анж! Не е възможно да й работиш като роб през останалата част от живота си!
Нейната мечта бе да се върне във Франция, когато стане на осемнадесет, но това очевидно нямаше да се случи. Щеше да ги навърши това лято, но нямаше никакви собствени пари, никога не бе имала възможност да си намери работа, защото Карол я товареше с купища задължения във фермата. Беше живяла с леля си цели седем години и те й се виждаха цяла вечност. Колежът й изглеждаше непостижима мечта, защото стипендията покриваше само учебната такса и не оставаха пари за учебници, книги, пансион, храна. Дори да си намереше работа, едва ли щеше да печели достатъчно, за да покрива всички тези разходи. Единственото, което й оставаше, бе да живее във фермата при леля си и да пътува всеки ден до колежа. Това беше осъществимо решение, но Карол беше заявила, че не е съгласна и с него.