— Просто ти трябва една кола, за Бога! — ядосваше се Били по пътя към къщи. Бяха говорили на тази тема цялата вечер.
— Да, но нямам. Така че ще върна стипендията през следващата седмица — въздъхна Мари Анж. Надяваше се, че може би ще успее да си намери работа и да събере достатъчно пари, за да отиде във Франция. Но нямаше никаква представа какво щеше да прави там. Вероятно само щеше да отиде и да се върне. Във Франция нямаше къде да живее, нито при кого, нямаше никакви близки или роднини, не знаеше как да печели пари, за да се изхранва. Нямаше професия, нито някакви особени умения. Всичко, което можеше, беше да работи във фермата.
Били бе записал курсове по земеделие. Искаше да подобри организацията в тяхната ферма и дори да я модернизира въпреки съпротивата на баща си. Готвеше се да бъде съвременен фермер и смяташе, че Мари Анж заслужава добро образование. И двамата го заслужаваха. Ето защо мразеше леля й още повече. Дори баща му разбираше важността човек да получи добро образование. Затова настоя Мари Анж да не връща стипендията поне до края на лятото.
Докато караха към къщи, и двамата бяха в отлично настроение. Бяха развълнувани от завършването на гимназията.
— Знаеш ли, че сме приятели вече цели седем години? — попита го гордо тя. Родителите й се бяха поминали точно преди седем лета, но сякаш бяха минали само седем минути в някакво друго измерение. Тя все още ги сънуваше — и тях, и Робер, и все още можеше да види Шато де Мармутон в спомените си толкова ясно, сякаш беше там. — Ти си единственото семейство, което имам — добави, а Били се усмихна.
И двамата не слагаха в сметките леля Карол, макар Мари Анж все да твърдеше, че се чувства добре с нея.
Отнасяше се добре към нея, поради причини, които той не можеше да разбере. Момичето наистина живееше в дома на лелята, но Карол я експлоатираше и използваше безмилостно през всичките тези седем години като слугиня, готвачка, медицинска сестра болногледачка и работна ръка в стопанството.
Нямаше нещо, което Мари Анж да не бе правила през последните две години, но здравето на лелята се бе влошило доста и Мари Анж дори я обслужваше.
— Смятам, че бихме могли да бъдем истинско семейство — рече внимателно Били и я погледна с усмивка, но тя се намръщи. Не обичаше да й говори по този начин и продължаваше да настоява, че обичта им е като между брат и сестра.
— Бихме могли да се оженим — престраши се той.
— Това е глупаво! И ти много добре го знаеш! — каза Мари Анж. Никога не му даваше аванси и не му позволяваше да говори за това. — И къде ще живеем като се оженим? Никой от нас не работи нямаме никакви пари — заключи мъдро тя.
— Можем да живеем при родителите ми — отвърна с надежда младежът, защото я желаеше.
Бе на деветнадесет години, достатъчно голям бе да се ожени, ако иска, дори и без разрешението на, родителите си.
— Или при леля Карол, нали? Сигурна съм, че ще бъде очарована и много ще й хареса. Ти би могъл да работиш във фермата й също като мен — нервно се изсмя Мари Анж. — Не, не можем да се оженим — продължи практично тя. Освен това не искаше. — Знаеш много добре, че трябва да си намеря работа, за да отида догодина във Франция. — Тази мечта не бе мъртва и тя все още искаше да я осъществи. Пък и Били все още искаше да отиде с нея. В Айова, във фермата на баща му, френският език бе нещо напълно безполезно. Но той беше щастлив, че го бе научил от нея.
— Аз все още те съветвам да постъпиш в колежа тази есен. Ще видим пък, може нещо да се случи — каза той, като я погледна нежно.
— Да бе, сигурно някой ангел ще кацне на рамото ми от небето — продължи да се смее Мари Анж — и ще изсипе в краката ми цяла камара пари, за да отида в университета. А леля Карол ще приготви багажа ми с любов и ще ме изпрати с въздушни целувки, когато тръгна. Нали, Били? — Беше се примирила със съдбата си от деня, в който бе пристигнала тук.
— Кой знае — отвърна замислено той.
И още на следващия ден започна да работи по един специален проект. Това му отне цялото лято. Брат му Джак, който работеше в един гараж в града, му помогна да намери всичко, от което имаше нужда. Така че на първи август Били се появи във фермата на леля Карол с кола, която наистина ръмжеше ужасно и вдигаше адска пушилка, но вървеше. Беше стар шевролет, който бе сглобил и боядисал сам. Беше яркочервен, а седалките — от черна кожа.