— Е, как беше училището вчера? — попита я Били, когато влизаха заедно в кухнята. Беше облечен с работни дрехи, готов за работа на полето. Наля по една голяма чаша кафе и й подаде нейната.
— Страхотно! — усмихна се Мари Анж. — Страшно ми харесва. Иска ми се и ти да си с мен.
Курсовете, на които той ходеше, бяха във Форт Додж и по-голямата част от упражненията и писмените работи Били изпращаше по пощата. По-рядко се явяваше лично.
— Аз също — отвърна с усмивка той. Липсваха му дните в училище, когато се виждаха всеки ден и можеха да си говорят на френски по време на обедната почивка. Но сега всичко бе съвсем различно. Той трябваше да работи във фермата, а тя щеше да води друг, нов живот, с нови приятели, нови идеи, да общува с професори и състуденти, които сигурно бяха по-интересни и имаха цели, напълно различни от неговите. Знаеше, че ще си остане фермер завинаги. Това малко го натъжаваше, но той искрено се радваше за Мари Анж. След непосилно тежкия живот, който бе водила в къщата на леля си през последните седем години, Били знаеше по-добре, от който и да е друг какво означава университетът за нея.
След като остана час и половина във фермата на семейство Паркър, тя тръгна за лекции, като обеща да дойде на следващата сутрин отново.
По време на следването й в колежа двамата се виждаха много по-често, отколкото бяха очаквали. Наистина пътуването й отнемаше доста време, а и Мари Анж си намери работа в града като сервитьорка в едно ресторантче през почивните дни, което й помагаше за разходите и й позволи да върне сумата за учебниците, която бе взела от Том. Леля Карол продължаваше да отказва да й отпусне каквито и да е средства, като повтаряше, че щом се нуждае толкова много от тях, ще трябва да си ги спечели. Но въпреки пътуването, ученето и домашната работа, която продължаваше да върши всеки ден, Мари Анж успяваше да се види и с Били. От време на време той идваше да вечеря в ресторанта, където тя работеше, а след това понякога ходеха на кино.
Мари Анж премина във втори курс, а Били си намери приятелка. Но веднъж й призна, че за него тя е по-важна, от когото и да е друг на света. Тяхната детска дружба беше прераснала в силна и неразрушима връзка. Мари Анж хареса приятелката му.
Около Коледа обаче той се раздели с нея. Момичето нямаше дори искрица от огъня, който гореше в Мари Анж, не притежаваше нейната енергия, ум и стил, и той се отегчаваше и дори се дразнеше, когато правеше сравнение между двете. Мари Анж го бе обсебила.
Били навърши двадесет и една, а тя двадесет. Тази година беше особено тежка за нея. Леля Карол бе непрекъснато болна. Вече беше много остаряла, ставаше все по-крехка и слаба и постепенно отпадаше. Беше на седемдесет и девет години, но изглеждаше както винаги корава и непоколебима, макар в повечето случаи това да бе само голо самохвалство, и Мари Анж я съжаляваше, въпреки че според Били тази жена не го заслужаваше. Той винаги я бе мразил заради отношението й към Мари Анж, заради суровото й сърце и лош характер. Мари Анж вече отдавна знаеше, че когато баща й бе направил своята оценка за леля Карол, не бе сгрешил. Но тя беше свикнала с нея, беше й благодарна, че когато бе останала сама на света, старата я бе прибрала при себе си и затова правеше всичко, което бе по силите й да се грижи за нея.
Оставаше до късно през нощта, за да сготви, защото на сутринта трябваше да излезе рано-рано за университета, така че Карол да има ядене през деня. И освен това беше много по-щедра в порциите, които оставяше на леля си, в сравнение с онези, които бе получавала по време на тъжното си детство.
Тази Коледа Карол посрещна в болницата със счупено бедро. Беше паднала от инвалидната количка, докато се бе придвижвала по заледената пътека към хамбара, и за пръв път Мари Анж прекара празниците единствено с Били, необезпокоявана от никого. Това бе най-щастливата Коледа, която бе имала от години. С него и с неговите близки се наслаждаваха на спокойни и свободни часове, украсяваха коледната елха, подготвяха подаръците и пееха. Мари Анж занесе на леля Карол в болницата печена патица и много се натъжи, когато видя, че старата жена е толкова зле, та дори не докосна яденето. Полиомиелитът от детските й години очевидно не й позволяваше да се възстанови бързо и тя изглеждаше по-крехка и слаба от всякога.
Мари Анж прекара и Нова година с Били. Заедно с братята и сестрите му пяха, танцуваха и се смяха до късно след полунощ. Едно от момичетата си пийна малко повечко от бялото вино и събра смелост да попита Мари Анж кога най-сетне ще се оженят с Били. Обвини я, че е провалила живота му, че го е объркала и за какъв дявол му е този френски, който учел заради нея. Ако не се оженели, всичките му старания били пълна загуба на време. И въпреки че изрече всички тези неща през смях и с добро чувство, думите й накараха Мари Анж да се почувства виновна.