— Доста — усмихна се непознатият. — Средствата бяха инвестирани изключително умело през последните години и в момента вие сте притежателка на около десет милиона долара.
Настъпи тишина. Мари Анж го гледаше и не можеше да проумее чутото. Дори не искаше да го повярва. Изглежда бе някаква нелепа шега, но на нея въобще не й беше смешно.
— Колко? — беше единствената дума, която се откъсна от устните й след дълго мълчание.
— Попечителският фонд има повече от десет милиона долара за вас — повтори мъжът. — Една трета от тях ще ви бъде прехвърлена по сметка следващата седмица и аз се надявам, че ще реинвестирате голяма част от парите веднага след като сте готова за това. Ние можем да го уредим. — Човекът беше адвокатът на банката, която управляваше нейните пари. Първоначално парите били във Франция, но след това били прехвърлени в Айова по настояване на Карол. Тя не допускала, че племенницата й някога ще се върне обратно във Франция. — Трябва да ви кажа — рече поверително Макдърмот, — че ние предложихме на леля ви известна сума за вашата издръжка, но тя любезно ни отказа, като заяви, че няма нужда от тези пари. През последните десет години е осигурявала всичко необходимо за вас, без да се възползва от наследството, което баща ви е оставил. Мисля, че трябва да го знаете.
Дори тази нищожна информация беше убийствено потискаща. Значи леля Карол е знаела! А колко често я бе държала гладна до смърт, купуваше й дрехи единствено и само от магазина за втора употреба, караше я да работи тежка физическа работа за всяко пени, което изразходваше за нея или й даваше и дори бе отказала да й помогне, когато искаше да се запише в университета. Така, въпреки че бе поела на плещите си отговорността за детето, без да се възползва от предимствата, които им даваше наследството, тя бе лишила Мари Анж от всичко през тези години и дори се бе старала да й пречи да продължи образованието си!
Беше й много трудно да реши дали леля Карол е чудовище или героиня. Но вероятно старата жена бе сторила онова, което бе смятала за най-добро. Лошото бе, че не бе я предупредила по никакъв начин какво я очаква. И то се стовари върху главата й като огромно бреме и предизвика истински шок.
Ендрю Макдърмот й поднесе един голям плик, пълен с документи, и й предложи да ги прегледа. Трябваше само един подпис от нейна страна, за да бъде открита сметка на нейно име.
Когато си тръгна, човекът я поздрави с добрия късмет и придобитото богатство. Но дори и в този миг Мари Анж не бе сигурна какво да мисли. Би била много по-щастлива, ако майка й, баща й и брат й бяха живи, ако бе израснала заедно с тях в Шато да Мармутон, макар и бедна, вместо да прекара тези десет години в Айова с леля Карол в безкрайна самота и тежък живот. Какво значение имаше колко е богата сега! Мари Анж все още не можеше напълно да разбере и проумее значението на случилото се, нито какво ще означава то за нея. Докато стоеше на верандата и гледаше как колата на господин Макдърмот се отдалечава, продължаваше да държи плика с документи в ръцете си.
— Кога най-после ще вечеряме? — излая леля Карол зад гърба й през мрежестата врата. Мари Анж се втурна вътре и остави плика на плота, бързайки да приготви вечерята. Докато се хранеха, лелята не каза нито дума. Накрая младото момиче не издържа и наруши мълчанието.
— Знаеше ли? — Очите й потърсиха тези на лелята, но не видяха в тях нищо. Никаква радост, нито топлинка, нито съжаление или нежност, или омраза дори. Лелята изглеждаше така, както винаги — безизразна, тъжна и изморена, стара и студена като висулка лед от покрива през зимата.
— Не съвсем всичко. И все още не съм наясно с подробностите. Но не ме интересува. Не е моя работа. Знаех, че баща ти е оставил доста пари. Радвам се за теб. Това ще улесни живота ти, когато мен няма да ме има. — А след това каза нещо, което още повече изненада Мари Анж. Направо я втрещи. — Другия месец смятам да продам фермата. Имам изгодно предложение, а ти вече си осигурена. Изморена съм. Искам да отида в един дом за стари хора в Буун. — Изрече всичко това без извинение или съжаление, без каквато и да е загриженост какво щеше да стане с момичето. Според нея нямаше защо да се тревожи. Да, така беше от финансова гледна точка. И всичко беше наред, с изключение на това, че Мари Анж бе само на двадесет и една години и за втори път в живота си оставаше без дом.
— Още колко време ще останеш тук? — попита Мари Анж, гледайки я втренчено. Търсеше поне някаква следа на чувство, нещо, което никога не бе виждала върху лицето й.
— Продажбата ще стане през следващия месец. Собствеността ще премине в чуждо владение в рамките на тридесет дни. До края на октомври трябва да съм се пренесла в старческия дом. Том се съгласи да изчака дотогава.