— Стига, Мари Анж! Подлудяваш ме! Ще ми кажеш ли най-сетне или не? Между другото, леля ти Карол знаела ли е за това? — Беше любопитен да го чуе.
— Да, знаела е. Повече или по-малко. Никога не им е позволила обаче да ни изпратят и една стотинка. Мисля, че в известен смисъл гордостта й е за уважение, но пък от друга страна, парите щяха да направят живота ни доста по-лесен, отколкото беше. Особено моят. Е, както и да, сега всичко е мое.
Очите им се срещнаха. Тя си пое дълбоко въздух, преди да прошепне думите, които дори не можеше да проумее, нито да си представи.
— Десет милиона долара — прошушна Мари Анж тихо, но достатъчно високо, за да бъде чута.
— Да бе, сигурно — разсмя се той и седна на стола на верандата, развеселен от шегата й. — Аз пък съм Мики Маус.
— Говоря ти сериозно. Това е сумата. — Тя гледаше сякаш му бе изповядала нещо ужасно, някакво страшно и гнусно престъпление. Той неочаквано спря да се смее и я загледа недоверчиво.
— Не ме будалкаш, нали?
Мари Анж поклати глава. Били затвори очи, сякаш го бе ударила с нещо тежко, след което ги отвори и я загледа удивено.
— Господи! Мари Анж… И какво смяташ да правиш сега? Къде ще отидеш? — Сърцето му се сви от неясна тревога. Това бяха много пари, огромно количество пари. Много повече, отколкото човек можеше да си представи.
— Не знам. Тази вечер леля Карол ми съобщи, че смята да продаде фермата следващия месец и да отиде в старчески дом. След шест седмици няма къде да живея. Вече е намерила купувач и е решила да приключи продажбата колкото е възможно по-скоро.
— Можеш да живееш тук — покани я гостоприемно Били, макар да знаеше, че в къщата няма място за нея, пък и не беше уверен, че това е правилното решение.
— Не, благодаря. Ще си наема стая в университетските общежития или ще живея под наем. Не знам какво прави човек, когато му се случи нещо такова.
— Нито пък аз — усмихна се Били. — Баща ти трябва да е бил доста богат, когато си била малка. Аз май така и не го разбрах. Онзи замък, за който ми говореше, сигурно е бил колкото Бъкингамския дворец.
— Глупости, нищо подобно! Беше красив и аз го обичах. Мисля, че имахме доста земя и че бизнесът на татко беше много успешен. Той имаше и спестени пари… Господи, Били… Не знам… Какво да правя сега? — Беше дошла при него за съвет, но и двамата бяха прекалено млади и онова, за което си говореха, им бе така неприсъщо, непознато и далечно. Животът в Айова, който бяха водили досега, беше прост и обикновен.
— Какво е твоето желание? — попита замислено Били. — Искаш ли да си отидеш у дома и да започнеш отначало, или предпочиташ да завършиш образованието си тук? Сега вече можеш да правиш каквото си поискаш! Напълно свободна си във всяко едно отношение! По дяволите! Можеш да постъпиш в Харвард или в Йейл, ако искаш. — За него парите означаваха свобода. Да, те премахваха ограниченията и пречките и той беше много щастлив заради Мари Анж.
— Мисля, че ми се иска да си отида у дома за малко, поне да видя отново Шато де Мармутон. Може би бих могла да го купя отново — произнесе на глас своята мечта Мари Анж, а Били отчаяно си помисли, че тя никога няма да се върне отново тук. Думите й звучаха в главата му като ехо, което не искаше да заглъхне. Но не позволи гласът му да издаде страховете му. Защото истински и до болка се страхуваше, че повече никога няма да я види. Мари Анж обаче отгатна тревогата му.
— Ще се върна. Просто искам да видя отново родния си дом. Може би ще прекъсна един семестър и ще се върна за Коледа.
— Би било хубаво — съгласи се Били и реши да й каже всичко, което мисли и чувства. Обичаше я прекалено много, за да не го направи. — Знаеш ли, може би там ще бъдеш по-щастлива. — Тя си беше французойка в края на краищата и в Америка нямаше никакви роднини, освен леля си Карол. И макар да бе преживяла половината от живота си тук, в сърцето си си оставаше французойка и винаги щеше да бъде такава.
— Може би. Просто сега не знам какво да правя. Ако остана там, ще дойдеш ли да ме видиш? Ще можеш да упражняваш френския си език. Ще ти изпратя билет. — Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че никога няма да приеме, а щеше да му бъде много трудно да се отдели от фермата, за да я посети, дори и да успееше сам да събере пари за пътуването.
— Трябва да ми обещаеш, че ще дойдеш, ако остана там.
— Мислиш ли да завършиш образованието си? — продължи да я разпитва Били, загрижен за нея, и тя кимна.