— Така възнамерявам. Предполагам, че най-вероятно ще се върна тук. Може би ще прекъсна само този семестър и после ще реша.
— Ще бъде срамота, ако не завършиш — укори я като по-голям брат той.
Мари Анж извади документите от плика и двамата ги разгледаха подробно, лист по лист. Но така и не разбраха всичко. Беше извлечение от инвестициите, които бе правил попечителският екип.
— Все още не мога да повярвам — възкликна Били. — Това е удивително! — Сетне се разсмя и я прегърна силно. — По дяволите! Откъде да знае човек, че ще се превърнеш в истинска богаташка!
— Чувствам се като Пепеляшка — прошепна нещастно Мари Анж.
— Само да не вземеш да избягаш с някой прекрасен принц през следващите десет минути! — За Били забогатяването й означаваше, че повече не съществува никаква надежда някога да се ожени за нея, макар че според Мари Анж, такава никога не бе имало. Но сега вече край. Тя беше богата, беше наследница на фантастично състояние. Все пак си оставаше неговата най-добра приятелка, която го накара да се закълне, че между тях нищо няма да се промени.
— Ще се върна за Коледа — искрено обеща Мари Анж. И от цялото си сърце вярваше в онова, което казваше. Но Били се съмняваше, че наистина някога ще се върне, дори не бе сигурен, че ще иска да го направи след нещастните мизерни години, които бе преживяла тук. Според него най-правилното сега бе да си отиде у дома.
Изпрати я до колата и я прегърна още веднъж. Нещастната бричка, която й бе подарил, сега му изглеждаше смешна и глупава в светлината на всичко, което се бе случило, в сиянието на парите, които се бяха изсипали отгоре й.
— Карай внимателно — посъветва я той, все още изпълнен с трепет и удивление от случилото се. Трябваше му време, за да го проумее и свикне с него.
— Обичам те, Били — прошепна Мари Анж.
— И аз те обичам. Знаеш това.
Тя махна с ръка и потегли. Докато караше към къщи, трябваше да премисли много неща.
На следващата сутрин Мари Анж отиде до Де Моанс. Имаше нещо неотложно, което трябваше да свърши. Беше мислила цялата нощ и не искаше да чака нито ден. Обади се на господин Макдърмот и му обясни желанието си. Той изглеждаше доста изненадан, но момичето беше само на двадесет и една години все пак. Предприемаше една доста изненадваща и интересна първа стъпка. При това бе категорично и твърдо решена да я направи.
За по-малко от час сделката бе сключена и продавачите се съгласиха да доставят покупката още същата сутрин. Бяха удивени от бързината и решителността, с която момичето се разпореди.
Когато покупката пристигна, леля Карол пребледня като смъртник, работниците се събраха, цъкаха с език и шумяха като кошер.
— Това е най-глупавото нещо, което би могла да извършиш. И какво смяташ да правиш с нея? — попита я подигравателно и саркастично леля й, но вече нищо не можеше да й стори.
— Ще я дам на Били — отговори спокойно Мари Анж, докато сядаше зад волана на яркочервеното, чисто ново, последен модел „Порше“, което бе купила същата сутрин. Преди три години Били бе направил и невъзможното, за да може тя да ходи на лекции. Нещо, което не бе направил дори за себе си. Сега тя му се отплащаше и се надяваше, че колата ще му хареса.
Мари Анж спря поршето пред къщата на Били в момента, в който той пристигна с трактора. С него бе един от братята му. Като видя колата, я загледа с отворена уста.
— Да не би да си трампила шевролета за това чудо? Надявам се, че са ти върнали поне малко пари. — Той се разсмя и скочи от трактора, за да разгледа по-отблизо блестящия автомобил. — Как смяташ да обясниш на хората с какво си я купила? — попита я загрижено. Знаеше, че Мари Анж не обича другите да говорят за нея и предпочиташе да запази в тайна наследството от баща си.
— Не мисля да им обяснявам — отвърна тя усмихвайки се. — Може да им кажа, че е крадена. Защото аз няма да я карам.
— Как така? — попита я объркано Били, а тя сложи нежно ключовете в ръката му и го целуна по двете бузи по френски маниер.
— Тя е твоя, Били! — рече нежно Мари Анж. — Защото ти си моят най-добър приятел на света, ти си моят брат.
Очите му се насълзиха. Не знаеше какво да каже и когато най-накрая бе в състояние да говори, настоя, че не може да приеме толкова скъп подарък, без значение колко пари й е оставил баща й. Но тя не искаше да чуе, нито да спори, нито да обсъждат този въпрос. Документът за собственост бе на негово име и Мари Анж побърза да се настани на мястото на пътника, очаквайки да бъде повозена.
— Не знам какво да ти кажа — промърмори Били, когато седна зад волана. Беше му трудно да й се противопостави. На всичко отгоре всички работници от фермата се бяха събрали и ги гледаха. В техните очи в момента се случваше нещо невероятно.