Выбрать главу

— Значи ли това, че ще се омъжиш за него? — извика майката на Били през кухненския прозорец, чудейки се дали не е спечелила колата в някое състезание или викторина. Или пък от лотария или тото!

— Не! Значи, че Били има нова кола — извика в отговор Мари Анж.

Били завъртя ключа и малката спортна кола потегли с рев. Той натисна газта до дупка, нададе див вик на възторг и те полетяха по шосето. Дългата златиста коса на Мари Анж се развяваше от вятъра.

Глава 6

Леля Карол продаде фермата в сроковете, които бе упоменала, и две седмици по-късно се премести в старческия дом в Буун. Мари Анж й помогна да си събере нещата. През цялото време в ума й изникваше спомена за жестокостта на Карол, когато бе занесла куфарите й в „Добра воля“ и бе оставила всички дрехи и скъпи на сърцето й неща там. Но за разлика от нея сега Мари Анж опакова любимите вещи и спомени на леля си. А когато пристигнаха в дома, старата жена се обърна към нея, изгледа я продължително и строго и й каза само:

— Да не правиш глупости!

— Ще се опитам — отвърна Мари Анж усмихната, докато се ровеше в чувствата си. Смяташе, че трябва да изпита нещо повече от онова, което чувстваше в момента. Но обич и привързаност нямаше. Леля Карол никога не бе позволявала подобни волности. Дори не можеше да й каже, че ще й липсва. И двете знаеха, че няма да бъде вярно.

— Ще ти пиша да ти съобщя къде съм — опита се да бъде любезна Мари Анж.

— Няма нужда. Аз не обичам да пиша. Ще се обадя в банката, ако искам да те намеря. — След десет години съвместно съжителство сбогуването бе сухо и лишено от емоции, Карол просто не бе способна на повече и вероятно никога не е била. След като се разделиха, Мари Анж се почувства тъжна заради всичко, което би могло, но не се бе случило помежду им. Като се изключи чудесното приятелство с Били, животът й през тези десет години не й бе донесъл нищо. Бяха загубени, пропилени години.

Момичето се върна във фермата, за да си вземе багажа. Том и жена му вече си бяха заминали и къщата изглеждаше чужда и празна. Мари Анж носеше в джоба си паспорта и билета, куфарите й бяха готови. На другата сутрин щеше да поеме на път. Първо до Чикаго, след това до Париж. Смяташе да остане там няколко дни и да провери какво може да учи в Сорбоната, след което да наеме кола и да отиде до Шато де Мармутон. Просто да го види. Освен това искаше да потърси Софи и да открие какво е станало с нея. Ако беше умряла, то поне някой щеше да й каже кога и как. Мари Анж подозираше, че се е случило точно това. Може би беше умряла от разбито сърце, но каквото и да бе, тя искаше да го знае. Беше сигурна, че ако Софи е жива, щеше да й пише, а това не беше се случило. В отговор на стотиците писма, които бе изпратила, не дойде нито едно.

Тя вечеря с Били и цялото му семейство. Всички в близката околност говореха само за новото порше, а той го караше непрекъснато. Баща му го закачаше, че прекарва повече време в него, отколкото на трактора. А приятелката му Деби бе направо влюбена в колата. Но за Били автомобилът означаваше много повече, защото бе подарък от Мари Анж. Той най-сетне се бе съгласил да го приеме. И вече не можеше да се раздели с поршето. Това бе колата на неговите мечти. И освен това проява на нейната благодарност заради шевролета, който й бе позволил да учи в университета.

— Ще ти се обадя от Париж, когато мога — обеща тя, когато той я изпрати до тях. Беше го помолила да запази старата бричка за нея, в случай че се върне да продължи образованието си в колежа. Това бе единственото, което искаше да запази от годините, прекарани с леля Карол. Нямаше много щастливи спомени, само тъжни. Освен спомените, свързани с Били.

Докато се разхождаше из празната къща, мислейки за изминалите десет години, Мари Анж изведнъж се почувства страшно самотна. Помисли какво ли изпитва старата й леля в оня тъжен старчески дом, въпреки че Карол й бе казала да не тревожи за нея.

Легна си и спа непробудно цялата нощ. На сутринта нямаше нищо за вършене. Никаква работа в обора или в кухнята, за пръв път от десет години насам. Беше й странно да осъзнае, че скоро, съвсем скоро ще бъде в Париж и след това отново в Шато де Мармутон. Дори не можеше да си го представи.

Били я взе точно в девет и сложи малкото й багаж в колата. Тя не носеше почти нищо със себе си. Нямаше сувенири, нито любими спомени, нито снимки, освен няколко негови, и то моментални, както и малкото дребни подаръци, които той й бе правил през годините за рождените й дни или за Коледа. Единствените други вещи, които имаха значение за нея, бяха снимките на родителите й и на Робер, както и медальонът, който все още носеше и пазеше.