До летището двамата пътуваха в пълно мълчание. Бяха си казали всичко през изминалите години, то витаеше между тях и в момента. И двамата знаеха, че когато ги разделят цели пет хиляди мили, ще им бъде още по-трудно.
— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — рече Били, докато чакаха самолета за Чикаго. Тя не беше се качвала на самолет от деня, в който бе прелетяла океана, и сега си спомни колко й беше страшно, колко беше самотна. Тогава сърцето й бе разбито и я болеше. Сега също. Били бе единственият й приятел на света, нейният единствен източник на сила и спокойствие. Леля Карол й бе осигурила покрив и хляб, но между тях нямаше капчица любов, нито близост. Били всъщност беше нейното истинско семейство. Значеше за нея много повече от леля Карол. Преди да тръгне към самолета, Мари Анж го притисна силно към себе си, сълзите се стичаха по лицето й.
— Ще ми липсваш ужасно много — изхлипа тя. Стори й се, че отново се разделя с Робер, уплаши се, че никога вече няма да види Били, така както някога бе загубила брат си. Той разгада мислите й без думи, затова се постара да я успокои и окуражи.
— Всичко ще бъде наред. Ти сигурно ще се разочароваш от Франция и много скоро ще се завърнеш отново тук. — Не вярваше и дума от онова, което произнасяше.
— Пази се — нежно му прошепна тя, като го целуна за последен път и дълго гледа лицето му, искайки завинаги да го запечата в съзнанието си, дори луничките му. — Обичам те, Били.
— И аз те обичам, Мари Анж — промълви той. Толкова му се искаше тя да остане в Айова. Но нямаше да бъде честно спрямо нея. Знаеше това. Сега пред нея се разкриваха възможности за много повече.
Били остана и дълго маха с ръка след самолета, докато той изчезна в синьото небе. След което подкара новата червена кола към къщи, оплаквайки загубата си мълчаливо и без сълзи. Защото бе вярвал, че момичето, което току-що отлетя, всъщност е определено от съдбата за него. Но вече знаеше, че с тази вяра е свършено.
Глава 7
Самолетът кацна на летище „Шарл де Гол“ в четири часа следобед. Мари Анж премина през митническия контрол за няколко минути, защото носеше само един-единствен куфар. Почувства се странно. Всички около нея говореха френски. Усмихна се, като си помисли за Били и за това, колко добре и той знаеше този език.
Взе такси до един малък хотел, препоръчан й от една от стюардесите в самолета. Беше на левия бряг на Сена в чист и безопасен квартал. След като се изми, разопакова багажа си и се преоблече, Мари Анж реши да се поразходи из улиците и да си поръча кроасани и кафе в някое малко кафене. Когато й донесоха поръчката, в изблик на неовладяна радост, тя потопи захарните бучки в кафето, така както някога Робер правеше за нея. Спомените оживяха и я натъжиха. Излезе от кафенето и вървя с часове, гледайки хората, наслаждавайки се на ароматите, вкусвайки удоволствието от живота, от това отново да бъде във Франция. Когато се завърна в хотела, беше останала съвсем без сили.
Вечеря в едно малко бистро и цяла нощ плака в леглото си. За родителите си, за Робер, за загубените години и накрая за приятеля, който бе останал в Айова. Но въпреки тъгата на нея й харесваше да бъде в Париж. На следващия ден отиде в Сорбоната и взе брошури с упътвания за курсовете, които се предлагаха. А на другата сутрин нае кола и се отправи към Мармутон. Пътуването дотам отне целия ден. Сърцето й заби забързано, когато прекосяваше селцето и водена от инстинкта си, спря пред хлебарницата, където често обичаше да ходи като дете. Загледа с удивление и невярваща на очите си познатата стара продавачка зад щанда.
Жената беше близка приятелка на Софи.
Мари Анж я заговори предпазливо, като й обясни коя е. Възрастната жена я разпозна и се разплака.
— Мили Боже! Колко си пораснала и колко си хубава! Софи щеше да бъде много горда с теб! — възкликна тя, докато я прегръщаше.
— Какво е станало с нея? — попита Мари Анж със свито от лоши предчувствия сърце.
— Почина миналата година — тъжно отвърна жената.
— Аз й пишех много често, но не получих никакъв отговор. Болна ли беше? — Може би Софи бе получила удар след нейното заминаване за Америка.
— Не. След като ти замина, тя се премести при дъщеря си, но идваше тук и се виждахме всяка година. Винаги говорехме за теб. Каза ми, че ти е писала поне по сто писма годишно, но всички се връщали обратно неразпечатани. Накрая се предаде и престана да ти пише. Отначало се усъмни, че може би си й дала погрешен адрес, но адвокатът на баща ти я увери, че адресът е верен. Сигурно някой не е искал да получиш писмата й.