Выбрать главу

Мари Анж усети как тези думи прерязаха сърцето й като нож и в същия миг осъзна истината. Най-вероятно леля Карол бе връщала писмата на Софи и бе унищожавала нейните собствени, за да прекъсне по този начин всичките й връзки с миналото. Това бе типично в стила на Карол Колинс. Една от многото жестоки постъпки, които бе извършила спрямо племенницата си. Един излишен и безполезен акт на бездушие и безсърдечие. Но Софи вече я нямаше. Мари Анж се почувства изоставена и самотна, сякаш милата й бавачка току-що бе умряла.

— Съжалявам — промълви жената, като видя колко се натъжи момичето и каква болка се появи очите му.

— Кой живее сега в замъка? — попита тихо Мари Анж. Не й беше никак лесно да се върне там. Мястото бе изпълнено с толкова горчиво-сладки спомени и тя знаеше, че когато го види отново, сърцето й ще се изпълни с горест. Но чувстваше, че трябва да го стори. Трябваше да отдаде почит на миналото, на родния си дом, да докосне семейството си, както би го направила ако бяха живи и тя се връщаше отдалеч.

— Принадлежи на един граф. Граф Дьо Бошан. Той живее в Париж и никой не го е виждал тук. Идва много рядко. Но можеш да отидеш там, ако искаш. Вратите винаги са отворени. Има пазач и иконом, може би ще се сетиш — внукът на мадам Фурние. — Мари Анж си го спомняше много добре. Като момче той работеше в стопанството на Шато де Мармутон и бе само няколко години по-голям от нея. Бяха играли заедно като деца. Веднъж й бе помогнал да се покатери на едно високо дърво и Софи здравата ги нахока и ги накара веднага да слязат. Мари Анж се запита дали той си я спомня така добре, както тя него.

Благодари на жената за сведенията и си тръгна, като обеща да се върне. Измина останалата част от пътя до замъка съвсем бавно и когато пристигна, откри, че портите наистина са отворени. Това я изненада, нали собственикът отсъстваше?!

Девойката паркира колата отпред и влезе с трепет, сякаш преминаваше през портите на Рая. Изведнъж сърцето й се сви от страх, че някой може да я спре. Но не се появи жива душа, не се чуваше нито звук, нямаше никакъв признак за нечие присъствие. И от Ален Фурние също нямаше следа. Сградата изглеждаше изоставена. Капаците на прозорците бяха затворени, тревата бе доста висока, алеите — обрасли, и мястото изглеждаше запустяло и тъжно. Видя, че част от покрива се нуждае от ремонт. Зад къщата зърна познатите поляни и дървета, гората и овощната градина. Беше точно както си го спомняше. Стори й се, че отново е дете. Очакваше да види на прага Софи. Сякаш брат й ей сега щеше да излезе да я потърси, а родителите й всеки момент щяха да се завърнат за вечеря. Остана неподвижна и безмълвна. Чуваше се песента на птиците. Прииска й се отново да се покатери на дървото. Въздухът беше хладен, а мястото, въпреки че не бе поддържано, беше повече от прекрасно. За миг Мари Анж пожела и Били да е с нея, за да може да му покаже родния си дом. Беше точно такъв, какъвто му го бе описвала хиляди пъти.

Тръгна по поляните с наведена глава. Мислеше за семейството, което бе загубила, за годините, които бяха безвъзвратно отлетели, за живота, който бе обичала толкова много и който бе прекъснат така жестоко и неочаквано. Но ето че сега се беше завърнала. А всичко тук принадлежеше на някой друг. От тази мисъл я заболя. Седна на един камък сред полето, припомняйки си хиляди сладки мигове, и едва когато нощта започна да здрачава хладния октомврийски въздух, тръгна бавно обратно към замъка. Тъкмо подмина вратата на кухнята, когато една спортна кола се появи с пълна скорост и закова пред нея. Мъжът зад волана я изгледа учудено. Очевидно не очакваше да срещне някого тук и бе искрено изненадан от присъствието й. После се усмихна и излезе от колата. Беше висок и строен, имаше тъмна коса и зелени очи, чертите му бяха фини и някак аристократични. Мари Анж моментално си помисли, че сигурно е граф Дьо Бошан.

— Загубихте ли се? Мога ли да ви помогна? — попита я любезно непознатият. Тя забеляза златен пръстен с кръст върху ръката му. Знак, че е благородник.

— Не, извинете ме. Просто влязох без позволение — отвърна Мари Анж и си спомни как леля Карол стреля с пушката, когато Били за пръв път дойде във фермата. Е, маниерите на този мъж бяха много по-изискани от тези на леля й.

— Красиво място, нали? — продължи той с усмивка. — Иска ми се да прекарвам повече време тук.

— Да, красиво е — съгласи се с тъжна усмивка тя. В този момент друга кола премина през портите и спря близо до тях. От нея излезе млад мъж и Мари Анж позна Ален — както й каза жената в хлебарницата, той се грижеше за замъка.

— Ален? — повика го, без да се замисли тя. Беше нисичък и набит, а лицето му си бе останало все така приятно, както си го спомняше. Той също я позна мигновено, въпреки че сега косата й беше дълга и не се виеше на къдрици. Наистина имаше същия златист цвят както някога. И макар да бе пораснала на ръст, тя не беше се променила много.