— Мари Анж? — възкликна изненадан Ален.
— Приятели ли сте? — запита графът не по-малко изненадан.
— Бяхме някога — обясни Ален, като протегна ръка и стисна нейната. — Играехме заедно като деца. Кога се завърна? — поинтересува се любопитно младежът.
— Току-що… днес. — Тя погледна с извинителна усмивка новия собственик на замъка. — Извинете ме, исках само отново да видя къщата.
— Тук ли сте живяла? — попита графът.
— Да. Като дете. Моите родители… те умряха отдавна и аз бях изпратена в Америка при пралеля ми. Днес пристигнах от Париж.
— Виж ти, какво съвпадение — аз също — усмихна й се очарователно графът. Изглеждаше учтив, добре образован и приятен господин. Ален й махна с ръка да се сбогува и се отдалечи.
Графът бе облечен с тъмносин блейзър и сиво поло под него. Дрехите му изглеждаха елегантни и скъпи.
— Искате ли да влезете и да разгледате вътре? — предложи той.
Девойката се поколеба известно време, защото не искаше да му досажда, но предложението бе така изкусително, че не можа да устои. Той видя в очите й, че страшно много желае да го направи.
— Настоявам да влезете. Навън вече става много студено. Ще направя по чаша чай, а в това време вие ще можете да пообиколите — повтори поканата си младият мъж.
Тя го последва без думи в до болка познатата й кухня. И почувства как спомените нахлуха и загубеният й свят сякаш изплува от миналото. Очите й се напълниха със сълзи, докато се оглеждаше.
— Много ли е променено? — попита съчувствено той, макар да не бе запознат с обстоятелствата, при които бяха загинали родителите й. Но усещаше колко изпълнен с чувства и дълбоко трагичен е моментът за нея. — Защо не се разходите из къщата, а когато се върнете, чаят ще бъде готов.
Беше й неловко и неудобно така да го притеснява, но той бе толкова мил.
— Всъщност нищо не е променено и в същото време е страшно различно — каза тя с поглед, пълен с нежност и учудване. Същата маса и същите столове стояха на местата, където всеки ден бе закусвала и вечеряла с родителите си и с Робер. Тъкмо тук брат й й подаваше малките кубчета захар, напоени с кафе, и по покривката оставаха капчици кафе. — От кого купихте замъка? От изпълнителите на наследството на баща ми ли? — попита го Мари Анж, докато той вадеше чайника и старинната сребърна цедка.
— Не. Купих го от последния собственик, мисля, че го бе притежавал няколко години, но никога не бе живял тук. Доколкото си спомням, жена му беше болна или май не бе го харесала. Той ми го продаде и аз имах намерение да го възстановя, за да прекарвам повече време тук. Наистина не го притежавам отдавна, пък и бях твърде зает, за да предприема нещо. Но се надявам, че тази зима ще успея да го ремонтирам, в най-лошия случай следващата пролет… Сградата заслужава да й се върне целият блясък и красота, и отново да стане такава, каквато е била някога.
— Струва ми се, че можете лесно да се справите, няма кой знае колко много работа — рече Мари на домакина, докато го наблюдаваше как налива чая през старинната цедка. Стените се нуждаеха от боядисване, подовете трябваше да бъдат излъскани, но на нея всичко й изглеждаше така прекрасно и съвършено, както си го спомняше. При това изявление обаче той й се усмихна.
— Страхувам се, че водопроводната инсталация е в окаяно състояние, а и електрическата също не е в ред. Всъщност има доста неща за оправяне, повярвайте ми. Лозята и овощната градина също трябва да бъдат възстановени, да се обработват… И покривът плаче за ремонт. Страхувам се, госпожице, че съм изоставил дома на родителите ви в окаяно състояние — каза той с извинителна усмивка, пълна с чар, разбиране и симпатия. — Между другото, да ви се представя. Аз съм Бернар дьо Бошан. — Протегна й ръка и те се здрависаха.
— Мари Анж Хоукинс — отвърна тя.
Нещо в паметта му прещрака и той си спомни една история отпреди десетина години за ужасна катастрофа, отнела три живота и оставила едно малко момиченце сираче. Мъжът, който му бе продал замъка, му бе разказал навремето за нея.
Чу стъпките й из приемната и по стълбите към старата детска спалня. Когато тя се върна обратно в кухнята, видя следи от сълзи по лицето й. Беше плакала и Бернар изпита необяснима жал.
— Сигурно ви е много трудно да се завърнете тук — рече съчувствено той, като й подаде чаша чай. Беше черен, силен и ароматен и й помогна да възстанови самообладанието и силите си. Графът я покани да седне край познатата й кухненска маса.