— Дори не предполагах, че ще ми бъде толкова трудно — потвърди Мари Анж, като се отпусна на стола. Изглеждаше много млада и изумително красива. Мъжът бе поне два пъти по-възрастен от нея. Току-що бе навършил четиридесет години.
— А би трябвало да го очаквате — рече тихо Бернар. — Сега си спомням, че съм слушал за родителите ви и за вас. — Усмихна й се със съчувствие и в усмивката му нямаше нищо неприятно, нито похотливо. Изглеждаше добър и почтен човек и определено беше настроен дружелюбно. — И аз съм преживял подобна трагедия. Загубих жена си и сина си преди десет години в един пожар, в къща като тази. Продадох имението и ми трябваше доста време, за да се съвзема, ако човек изобщо може да го стори в подобни случаи. Ето защо пожелах да купя този замък, защото копнеех отново да живея в такава къща, но се оказа, че бремето е непосилно. Беше ми много тежко. Може би затова не идвам особено често. Но когато идвам, ми е толкова хубаво.
— Беше прекрасно, когато аз живеех тук. — Мари Анж му се усмихна, благодарна за деликатността му. — Майка ми винаги препълваше къщата с цветя.
— А какво правехте вие? — попита той с усмивка.
— Прекарвах времето си, като се катерех по дърветата, берях ябълки и праскови в градината. — Двамата се разсмяха при представата за картината, която тя му описа.
— Е, доста сте пораснала оттогава — рече графът изглеждаше очарован да пие чая си с нея. Тук явно се чувстваше самотен, поради причините, които току-що й описа, и сега се радваше на нейната неочаквана компания. Появата й бе наистина приятна изненада.
— Този път смятам да остана повече време. Искам да поработя върху плановете за реконструирането на къщата заедно с местните майстори. Може да ме посещавате, ако имате време. Ще останете ли за по-дълго във Франция? — попита сериозно, а тя се зачуди какво да отговори.
— Не знам, не съм сигурна. Преди два дни пристигнах от Щатите и единственото, което знаех, бе, че искам да дойда тук. Трябва да се върна в Париж и да проуча как стоят нещата със следването в Сорбоната.
— Смятате ли да се установите окончателно във Франция?
— Дори и това не съм решила — отвърна искрено Мари Анж. — Още не знам. Баща ми е оставил… — Тя се спря насред дума. Изведнъж й се стори много нетактично да му обяснява за наследството на баща й. — Имам възможност да направя каквото си искам и трябва да взема някои решения.
— Правилно — рече той, като допълни чашата й с чай и смени темата. — Къде сте отседнала, госпожице Хоукинс?
— Все още никъде — разсмя се Мари Анж и осъзна, че отговорът и гласът й сигурно звучат много младежки и глупаво за него. Той изглеждаше улегнал и мъдър мъж. — Моля ви, наричайте ме Мари Анж.
— С удоволствие. — Държанието и маниерите му бяха безупречни, чарът му безспорно не можеше да бъде пренебрегнат, а външният му вид бе фантастичен. — Току-що ми дойде една странна идея и ако ви я предложа, може би ще ме вземете за луд, но се надявам да ви хареса. Ако нямате все още никакви други ангажименти, мисля, че ще ви бъде приятно да останете тук, Мари Анж. Вие не ме познавате, но можете да залостите вратите на крилото, където ще се настаните, ако се страхувате. Аз спя в гостната стая, защото там ми харесва най-много. Намирам, че е най-слънчева и най-весела. Но цялото останало крило може да бъде на ваше разположение. Ще се чувствате съвсем сигурна и в безопасност. Може би имате желание да останете тук. Това място сигурно означава много за вас.
Тя седеше и го гледаше онемяла и без да мигне. Беше направо смаяна от предложението. Подобно нещо не бе посмяла да си представи дори и в най-смелите си мечти. Не можеше да повярва, че й се случва. Освен това ни най-малко не се страхуваше от него. Той бе толкова добре възпитан и учтив Мари Анж чувстваше, че няма за какво да се тревожи. Всичко, което искаше в този момент, бе да остане тук, в родния си дом и да се потопи в миналото и спомените, от които бе лишена толкова дълго време.
— Би било невероятно нетактично от моя страна да остана, нали? — попита тя, страхувайки се да възползва от любезността му, макар че силно желаеше точно това.
— Не и щом ви каня. А аз току-що направих точно това. Не бих го предложил, ако не исках да останете. Не мога да си представя, че може да имате проблеми.
Той й се усмихна бащински и без да се замисли повече, Мари Анж прие, като обясни, че на другия ден ще тръгне за Париж.
— Можете да стоите колкото искате — увери я Бернар. — Ще бъда тук около месец и ще ми бъде доста скучно и самотно, ако съм сам.
Тя искаше да плати за нощувката, но се страхуваше да му го предложи, за да не би да го обиди. Той очевидно беше щедър човек и освен това беше граф. Не искаше да го унижава, плащайки за стаята си сякаш замъкът беше хотел.