— Какво да си сготвим за вечеря, впрочем? Имате ли някакви планове, или ще трябва аз да измисля нещо? Не съм кой знае какъв готвач, но мога да спретна нещо прилично за ядене. В колата имам продукти.
— Не съм очаквала и да ме нахраните. — Девойката изглеждаше объркана и не искаше да създава на домакина си допълнителни грижи. Изобщо не си представяше колко му е приятно, че е тук. — Аз бих могла да сготвя, ако ми позволите — предложи свенливо. Беше го правила за леля си Карол всяка вечер. Храната, която приготвяше, беше проста, но вкусна и леля й никога не бе правила забележки въпреки заядливия си характер.
— Нима знаете да готвите? — погледна я изненадано той. — Къде сте се научили?
— В Америка. Готвех за моята пралеля.
— Също като Пепеляшка? — подхвърли неочаквано той, а в зелените му очи заиграха весели пламъчета.
— Нещо такова — съгласи се Мари Анж, като сложи празната си чаша от чай в позната й мивка. Да стои тук и да диша въздуха на тази къща й беше достатъчно. Всичко наоколо, всеки предмет я връщаше към спомените за родителите й, за Робер и Софи. Отново се сети за писмата на Софи и за онова, което бе научила днес по този въпрос.
Но не се наложи да готви. Двамата седнаха да вечерят с пастет, пресен хляб, който Бернар бе купил по пътя, и сирене „Бри“. Той извади и бутилка отлично вино, но Мари Анж отказа да пие.
Докато се хранеха, разговаряха.
Разказа й, че е роден в Париж, но бе живял известно време в Англия като дете и после се бе върнал във Франция. С мъка сподели, че неговото малко момченце е било само на четири години, когато е загинало в пожара. Призна, че не е вярвал някога да се възстанови от тази трагедия, и в известен смисъл било точно така. Никога повече не бе помислил да се жени и бе приел съдбата си да живее сам. Но не изглеждаше като отшелник или аскет. Напротив, беше очарователен и непрекъснато пускаше шеги, които караха Мари Анж да се смее.
Разделиха се около десет часа и той я остави сама, след като се увери, че има чисти чаршафи и завивки. Не направи никакви намеци, не каза нищо неподходящо, неприемливо или обидно, пожела й „лека нощ“ и изчезна в гостната стая в най-отдалечената част на замъка.
Но за нея се оказа много по-мъчително да спи в леглото на родителите си и да мисли за тях, отколкото бе предполагала, когато прие поканата на графа. Трябваше да премине през своята собствена стая и през тази на Робер. Спомените нахлуха и превзеха ума и сърцето й.
Мислите й бяха изпълнени с тях. Тази нощ Мари Анж плака дълго и почти не спа.
Глава 8
Когато се събуди на другата сутрин, Мари Анж оправи леглото си и слезе за закуска. Изглеждаше изморена.
— Как спахте? — попита я загрижено Бернар. Той вече пиеше кафе и четеше вестника, който Ален му бе донесъл.
— О… Тук е пълно със спомени — промълви замислено младото момиче, смятайки, че не е нужно да споделя повече с него и че вероятно е по-редно да закуси в градчето.
— Точно от това се страхувах. Мислех за вас снощи — продължи той, като й наля чаша кафе. — За тези неща е необходимо време.
— Минаха десет години — рече тя, отпивайки от кафето.
— Но не сте се връщали оттогава тук. — Погледът му бе пълен с разбиране. — Искате ли да се разходите в гората, или да отидете до фермата?
— Не, не. Вие сте много любезен, но смятам да се върна в Париж. — Нямаше смисъл да стои повече тук. Бе прекарала миналата нощ със спомените си и това й стигаше. Сега това беше неговата къща. Тя трябваше да си върви.
— Имате неотложна работа или срещи в Париж? — попита Бернар. — Или просто чувствате, че трябва да си заминете?
Мари Анж се усмихна и кимна. Той я гледаше с възхищение. Но в погледа му нямаше нищо, което да я заплашва. Фактът, че бе прекарала нощта сама с този непознат мъж в замъка, вероятно би скандализирал доста хора, помисли си Мари Анж. Но той бе толкова добър, възпитан и учтив!
— Мисля, че вие трябва да се радвате на дома си без разни досадни непознати да ви пречат — каза с най-сериозния си тон младото момиче. — Бяхте много любезен, господин графе, но аз нямам право да бъда тук.
— Както решите, вие сте моя гостенка. Всъщност, ако не бързате много, бих се радвал да ми опишете каква е била къщата преди. Ще ми отделите ли малко време? — Мари Анж имаше изобилие от време, никой не я чакаше и нямаше никаква работа. Все пак й се стори невероятно, че той я кани да остане за по-дълго.
— Сигурен ли сте, че го искате? — попита тя.
— Напълно. И ще ви бъда много благодарен, ако ме наричате Бернар.