Преди обяд те се разходиха по поляните и тя му разказа как е изглеждало всичко преди. Отидоха и във фермата. А след това извикаха Ален да ги вземе с колата, за да не вървят обратно пеша.
Слязоха в градчето и напазаруваха в магазина. Мари Анж купи няколко бутилки хубаво вино за Бернар, за да му благодари за гостоприемството и любезността. Този път, когато предложи да сготви нещо за вечеря, той я покани да вечерят навън. Отидоха в едно малко уютно бистро, което преди десет години не съществуваше, и прекараха чудесно. Бернар беше очарователен събеседник, разказваше й купища забавни истории. Двамата си говореха като приятели, които се познават отдавна. Той беше изключително чаровен, забавен, интелигентен и умен мъж.
Този път Мари Анж спа дълбоко. А когато стана на следващата сутрин, заяви доста по-категорично, че е време да си върви.
— Значи ще трябва да измисля нещо, за да ви попреча — каза Бернар, опитвайки се да изглежда уж сърдит, но се усмихваше. — Казах ви, ще бъда само благодарен, ако останете, Мари Анж.
Това беше лудост. Та те бяха напълно непознати един на друг. Не можеше да остане повече тук!
— Хайде останете поне за уикенда! — рече Бернар умолително. — Смятам да организирам вечеринка. Ще ми бъде приятно да ви представя някои приятели. Те ще бъдат направо очарован ако вие им разкажете за Шато де Мармутон. Единият е архитект, всъщност той ще се заеме с ремонта и обновлението на къщата. Ще ви бъда изключително благодарен, ако останете. Не разбирам защо искате да си вървите. Няма нужда да бързате толкова за Париж. Нали сама казахте, че имате време и нямате никаква спешна работа там.
— Не ви ли изморявам? Не ви ли е скучно с мен? — Мари Анж напълно искрено се притесняваше. Но този мъж очевидно желаеше да остане тук, сякаш я беше очаквал да се появи и нямаше нищо против тя да се настани и да живее в къщата му. Отнасяше се с нея като с желан и скъп гост и добър приятел, а не като с натрапник.
— Защо да ми е скучно? Какви са тези глупости! Вие сте очарователна и приятна компания, освен това ми помагате неоценимо с разказите си за къщата. Тя дори му бе показала тайната врата и коридор, който двамата с Робер толкова обичаха, и Бернар остана очарован. Дори Ален не знаеше за този таен проход, а беше израснал във фермата. Е, ще останете ли? Ако трябва наистина да вървите, което не мога да повярвам, поне останете до края на седмицата.
— Сигурен ли сте, че го искате?
— Абсолютно. Искам да останете, Мари Анж.
И така, тя остана. Отново посетиха бистрото, а на следващата вечер тя приготви вечеря в замъка.
Неусетно дойде краят на седмицата. Двамата вече се чувстваха като стари приятели. Сутрин бъбреха безгрижно и въодушевено, докато пиеха кафето си, дискутираха политиката, като Бернар й обясняваше какво всъщност става във Франция. Разказа й за хората, които познаваше, за най-добрите си приятели, разпитваше я за семейството й и понякога й говореше за съпругата и сина си. Каза й, че преди работел в банка, но сега се занимавал с консултантска работа, което му позволявало да разполага с повече свободно време. Трудил се бе упорито и неуморно доста години, но бил обхванат от отчаяние и самота, когато загубил жена си и сина си. Когато накрая все пак се посъвзел, решил да намали малко темпото.
Така се изтърколи цялата седмица. Реши да звънне на Били от пощата, но само за да му каже къде се намира. Обади се от една телефонна кабина, защото не искаше да натоварва телефонната сметка на Бернар с презокеански разговор.
— Познай къде съм! — извика въодушевено в мига, в който Били вдигна слушалката.
— Ами, чакай да видим! В Париж. В Сорбоната. — Той все още се надяваше, че тя ще се завърне, за да довърши образованието си в колежа в Айова. Затова го обзе безпокойство при мисълта, че се е записала да учи в Сорбоната.
— Не. На друго, много по-хубаво място. Опитай отново. — Обичаше да се закача с него. Толкова й липсваха разговорите с приятеля й.
— Не мога, предавам се.
— В Мармутон. В замъка!
— Да не би да са го превърнали в хотел? — Гласът му звучеше изненадано, но очевидно беше доволен да чуе, че Мари Анж е щастлива. Значи беше спокойна и тъжните спомени не я измъчваха. Радваше се също така да научи, че е стигнала до Шато де Мармутон. Нейната отколешна мечта се беше сбъднала.
— Не, не е хотел, а частен дом. Но принадлежи на един изключително мил и любезен човек, който ми позволи да остана.
— Има ли семейство? — попита загрижено Били, а тя се разсмя, като чу въпроса и тона, с който бе зададен.
— Имал е. Загубил е жена си и сина си по време на пожар.
— Кога?
— Преди десет години — отвърна Мари Анж. Знаеше с абсолютна увереност, че няма защо да се страхува от Бернар. Вече й бе доказал, че може да разчита на него от деня, в който бе пристигнала тук, и тя му вярваше като на истински приятел. Но й беше трудно да обясни на Били какво чувства към този мъж по телефона.