Бебето се роди в предвидените срокове. Една нощ започнаха контракциите, ставаха все по-силни и чести и Бернар я заведе в клиниката в Поатие. Младата жена пристигна там като кралица. Раждането мина бързо и нормално и на бял свят се появи едно малко, красиво и здраво момиченце. Беше копие на майка си. Кръстиха я Елоиз. Елоиз Франсоаз Хоукинс дьо Бошан. След два дни се прибраха вкъщи.
Мари Анж изпитваше неописуема любов към дъщеричката си, а Бернар се суетеше и вдигаше огромна врява около жена си и дъщеря си. Когато се прибраха у дома, имаше шампанско и черен хайвер, прекрасна диамантена огърлица увисна на врат на Мари Анж. За това, че е била толкова смела каза Бернар, и защото бил много горд с нея и също така добави, че се надява Елоиз скоро да си има братче. Все още отчаяно искаше наследник на титлата и макар да не го казваше направо, младата жена чувстваше, че е недоволен заради момиченцето. Почувства се виновна, сякаш бе извършила някакво предателство, престъпление, едва ли не нещо непростимо спрямо него.
Когато Елоиз стана на един месец, предприемачът отново дойде и съобщи на Мари Анж, че сметките от последните шест седмици отново не са платени. Този път се бяха натрупали около двеста и петдесет хиляди долара.
Неговата молба подсети младата жена, че Бернар й бе обещал през октомври да й върне парите. Тя му го напомни колебливо, както и че ще трябва да плати за работите в замъка, които до Коледа щяха да приключат. Бернар я увери, че това не е проблем, макар че възвръщането на инвестициите му отново било отложено и се налагало тя да покрие сметките само още веднъж, след което ще й се издължи до стотинка през ноември. Тя обясни новите проблеми в своята банка и на следващия ден трансферът бе направен. До този момент беше платила почти два милиона долара, но Шато де Мармутон никога не бе изглеждал по-красив.
А когато Елоиз бе само на шест седмици, Мари реши да изненада Бернар, като го посети в Париж. Отиде в апартамента му, но него го нямаше. Жената, която чистеше там, я уведоми, че той е на улица „Варен“, за да наблюдава работниците там.
— Какви работници? Каква е тази улица „Варен“?
Мари Анж бе силно изненадана, а чистачката се обърка и сконфузи. Побърза да я увери, че съпругът й сигурно не й е казал, защото е искал да я изненада. Строителството започнало преди седмица. Помоли я да не я издава пред господин графа. Мари Анж бе завладяна от любопитство и отиде с колата на адреса, за да види за какво точно става въпрос. И онова, което видя, когато пристигна с бебето на задната седалка, беше една старинна къща от осемнадесети век с конюшни, градина и огромен двор.
— И кога стана това?
— Точно преди да се роди бебето — отвърна с момчешката си усмивка той. — Исках да те изненадам.
Тя обаче се разтревожи, че работите в Шато де Мармутон още не бяха завършени, нито платени, а той влизаше в нови разходи. Бернар очевидно не се страхуваше да харчи пари. И тя осъзна, че той има да й връща много. Досега нито стотинка от парите, които бе взел на заем от нея, не бе върната в сметката й.
Прекараха нощта в парижкия си апартамент. Бернар беше чаровен и любвеобилен и към края на вечерта почти успя да я убеди, че новата им къща ще бъде изключително подходящо място, където да работи, когато идва в града. Тук можеха да приемат приятелите си, които са възпрепятствани да пътуват чак до Мармутон.
— Сега ще можем да прекарваме времето си на две места — рече гордо Бернар. Къщата на улица „Варен“ била толкова елегантна, подчерта той, че в нея можело да се организират дори балове. Но Мари Анж все още беше в стрес, когато на следващата сутрин си тръгнаха за Шато де Мармутон.
— Можем ли наистина да си го позволим? — за пореден път попита тревожно тя. За пръв път си даваше ясна сметка, че бяха похарчили страшно много пари.
— Мисля, че да. И както изглежда, нашата система работи перфектно. Благодарение на теб и твоето финансиране с малки суми, с които да покрия тези нещастни сметки, имам време да си позволя да управлявам нашите инвестиции най-добре. — Единственият проблем бе, че инвестициите бяха негови и Мари Анж не знаеше за колко става въпрос, а „малките суми“, които тя му бе дала на заем, бяха почти два милиона долара. Но все пак се надяваше, че мъжът й знае какво прави. Вярваше му напълно и безрезервно.
До Коледа замъкът бе почти завършен, а най-хубавият подарък, който тя му направи, бе, че на Бъдни вечер му съобщи, че отново е бременна и че се надява този път да бъде момче, за да не бъде разочарован.