— Аз ще дойда в Париж — съгласи се Мари Анж, макар стомахът й болезнено да се присви. Страхуваше се до смърт от онова, което тази жена щеше да й разкаже. Инстинктът й подсказваше, че вярата в съпруга й е неоснователна, че поема голям риск, ако продължава да му вярва безрезервно, част от нея искаше да остави нещата така, да избяга някъде, да се скрие и да не прави нищо. Да не се среща с Луиз дьо Бошан, и да не говори с нея. Но нямаше избор, трябваше. Ако не го стореше, цял живот, щеше да се съмнява. Освен това смяташе, че го дължи и на Бернар. Трябваше да се освободи от съмненията си дори само заради бъдещето си с него.
— Кога мога да ви посетя?
— Утре, да речем. Твърде скоро ли е? — попита любезно Луиз. Не искаше да наранява бедното момиче. Единственото, което искаше, бе да спаси живота й. От разказа на детектива й бе станало ясно, че Мари Анж се намира в голяма опасност, а вероятно и децата й. — Или вдругиден? — предложи тя, макар да не искаше да отлага срещата им.
Мари Анж въздъхна.
— Мога да тръгна утре и да дойда при вас към края на деня.
— В пет часа става ли?
— Да. Ще бъда при вас в пет. Може ли да дойда с бебето? Все още го кърмя и се налага да го взема със себе си. — Щеше да остави Елоиз с бавачката в замъка.
— Ще се радвам да го видя — каза Луиз, а на Мари Анж й се стори, че долови сълзи в гласа й.
— Значи до утре в пет — приключи разговора тя. Господи, как не й се искаше да предприема това пътуване! Но нямаше начин. Трябваше да го направи. Можеше само да се надява, че ще се върне от него невредима, с възстановено доверие и любов към Бернар.
А на много километри от Шато де Мармутон, в Париж, след като затвори телефона, Луиз тъжно погледна снимката на своето малко момченце. То й се усмихваше.
Колко много неща се бяха случили оттогава!
Глава 10
Пътуването от Шато де Мармутон до Париж й се стори безкрайно. Мари Анж караше колата, а бебето лежеше в кошчето си на седалката до нея. Спря само веднъж, за да го накърми. Времето беше студено и ветровито. Пристигна в Париж в четири и половина, трафикът бе натоварен и тя закъсня пет минути, докато намери апартамента на Луиз дьо Бошан. Не знаеше нищо за първата жена на Бернар. Никога не бе виждала нейна снимка, нито пък на загиналото момченце. Едва сега осъзнаваше колко странно бе това при твърденията на Бернар колко много ги обича и страда за тях. Дали бе искал да остави всички спомени от предишния си живот зад гърба си, когато се бе оженил за нея? Но всичко изглеждаше още по-странно, защото в действителност жена му бе жива и той се бе развел с нея. Защо дори не бе споменал за това?
Мари Анж нямаше представа какво да очаква. Когато вратата се отвори, тя се сепна, виждайки жената пред себе си. Беше висока и елегантно облечена млада жена към края на тридесетте години. Русата й коса бе дълга до раменете и когато се движеше, тя се люлееше като жива и обграждаше в красива рамка лицето й. Но още в първия миг сърцето й се сви, когато забеляза какво се бе случило с нея. Едната страна на лицето й беше с гладка, чиста кожа и фини деликатни черти, но на другата те сякаш се бяха разтопили. Хирурзите и операциите не бяха допринесли много за заличаването им. По лицето й имаше дълбоки и страшни белези. Опитите на лекарите да поправят следите от изгарянията се бяха провалили.
— Благодаря ви, че дойдохте, графиньо — рече учтиво Луиз дьо Бошан. Маниерите й бяха аристократични, но в нея се чувстваше уязвимост. Беше като ранена птица, безпомощна. Обърна се, за да скрие обезобразената част от лицето си, и въведе Мари Анж в малък апартамент, обзаведен с безценни антични вещи. Двете седнаха на столове в стил „Луи XV“ и Мари Анж остави на земята кошчето, в което бебето сладко спеше.
Луиз дьо Бошан се усмихна, когато го погледна, но Мари Анж забеляза, че очите й са пълни с мъка.
— Не виждам често бебета — обясни жената. — Всъщност от оня злощастен ден, в който умря синът ми, не съм зървала нито едно. — Предложи й нещо за пиене, но Мари Анж учтиво отказа. Желанието й бе само да чуе какво ще й кажат. — Знам, че ще ви бъде тежко — започна с ясен, звънък глас Луиз, сякаш се опитваше да вдъхне сила както на себе си, така и на младата жена, която седеше срещу нея. — Вие не ме познавате. Нямате причини да ми вярвате, но се надявам, заради вас и в името на вашите деца, да ме изслушате и отсега нататък много да внимавате. — Пое си дълбоко дъх, като отново извърна обезобразената страна на лицето си, а Мари Анж я гледаше с тревожни и уплашени очи. Тази жена не изглеждаше луда и макар да бе обгърната и пропита от скръб, нямаше вид на умопобъркана. И освен това беше ледено спокойна, когато започна да разказва своята история.