— Аз също — рече Мари Анж, докато вървяха към вратата на апартамента. Бебето заплака.
— Пазете се от него — отново й напомни Луиз, като си стиснаха ръцете.
— Благодаря ви, че ме приехте — кимна учтиво Мари Анж. В мига, в който заслиза по стълбите, осъзна, че краката й треперят и че плаче за Луиз и за нейния син, а също и за самата себе си. Искаше да се обади на Били и да му разкаже всичко, но той какво ли би могъл да направи. Може би наистина трябваше да послуша Луиз и да избяга някъде, поне да размисли на спокойствие.
Беше почти седем часът, когато си тръгна от авеню „Фош“, и бе станало прекалено късно да пътува обратно за Мармутон. Затова реши да остане да нощува в апартамента в Париж, макар да знаеше, че Бернар е там. Направо се страхуваше да го види и се надяваше той да не усети промяната, която бе настъпила в нея. Когато влезе в апартамента, Бернар тъкмо се бе върнал от среща с архитекта на улица „Варен“.
Къщата била почти готова, щяла да бъде напълно завършена преди Нова година. Мъжът й изглеждаше щастлив и приятно изненадан да я види. Целуна бебето, но докато го наблюдаваше, Мари Анж си мислеше единствено за детенцето, което бе умряло в пожара, и за жената с обезобразеното лице.
— Какво правиш в Париж, любов моя? Каква прекрасна изненада! — възкликна Бернар. Изглеждаше искрено поласкан и щастлив да я види и тя неочаквано се почувства виновна за срещата си с Луиз. Беше ли тази жена луда? Ами ако нищо от онова, което чу, не беше истина? Ако се е побъркала от скръб и е решила да обвини някой друг за смъртта на сина си? Ако сама беше виновна за всичко? Ако тя самата го бе убила със своята нерешителност и колебание! Мисълта за това я накара да се разтрепери и когато Бернар я прегърна, Мари Анж бе обзета от тъга и любов. Не искаше да повярва на обвиненията. Не искаше да мисли, че съпругът й е зъл, коварен и жесток, какъвто го бе описала Луиз. Може би й беше казал, че бившата му жена е мъртва, защото не бе искал да си спомня отново ужаса на разследването и нейните обвинения към него. Може би, не, сигурно имаше някаква причина да я излъже, било и само заради страха да не я загуби или нарани. В края на краищата той беше човек!
— Хайде да излезем да вечеряме навън! Ще вземем и бебето с нас и ще хапнем в някое бистро. Все още не си ми казала защо си тук — рече Бернар, като я гледаше с влюбени очи. Мари Анж усети как се разкъсва на две. Едната половина го обожаваше, другата се страхуваше от него.
— Липсваше ми — отвърна тя, а той се усмихна и я целуна нежно. Беше толкова мил и внимателен, толкова добър и нежен с бебето, че тя все повече се усъмняваше в разказа на Луиз. Единственото нещо, което не можеше да отрече и за което не можеше да си затвори очите, бяха огромните сметки и дългове, които наистина съществуваха. Но това не бе чак толкова фатално и може би с времето щеше тактично да го помоли да не харчи толкова и да я държи в течение на сделките си. И най-вероятно я бе лъгал от страх. Почувства се доста по-сигурна и спокойна, когато излязоха да вечерят. През цялото време й разказваше разни весели истории и я разсмиваше. Много артистично пресъздаваше смешните слухове и клюки, които бе научил за някои от техните приятели.
Беше толкова мил и така я обичаше! Когато си легнаха, Мари Анж бе сигурна, че Луиз дьо Бошан бе лъгала, вероятно за да му отмъсти. Всъщност жената може би имаше основателна причина. Нали я бе изоставил. Сигурно го ревнуваше.
Все пак премълча за срещата. Изпитваше не гняв, а съжаление към жената, макар вече да не й вярваше. Та нали беше живяла цели две години с Бернар и имаше две деца от него. Той не беше човек, който би могъл да убие жена или дете. Та той бе неспособен да нарани някого! Единственият му грях или порок, ако изобщо можеше да се нарече така, реши Мари Анж, заспивайки в прегръдките му, бе, че бе направил малко дългове. Това, че бе излъгал, че е вдовец, тя можеше да прости. Сигурно като католик и джентълмен за него бе изглеждало прекалено голям грях да й признае, че е разведен. Каквито и да бяха причините, Мари Анж го обичаше и не вярваше нито за миг, че е убил сина на Луиз.