— Та ти не си бедна! Що за глупости! Аз ще им се обадя утре — приключи разговора Бернар, намеквайки по този начин, че тя не се е справила както трябва.
Но когато се обади в банката, оттам бяха дори още по-категорични и му заявиха направо, че няма да отпуснат никакви пари.
— Мандалото падна — отрязаха го банкерите. Бернар беше ядосан както никога досега.
— Ти ли си им казала да се държат така с мен? — попита я подозрително той.
— Разбира се, че не. Но ние в действителност изхарчихме страшно много пари за двете къщи, цяло богатство.
Каза ние, но всъщност той не беше дал нито стотинка. И освен това беше пропилял още един милион долара, че и повече за картини и по други сделки. Нейните банкери я бяха уверили, че ще защитават интересите й, и онова, което бе останало от богатството й. За нейно добро. Тя би трябвало да мисли за бъдещето си и за децата си. И ако не можела да спре и да обуздае съпруга си, то те щели да го сторят.
Бернар вилнееше като животно в клетка. Непрекъснато викаше, гневеше се и се караше. Държеше се като сърдито дете, на което са отнели любимата играчка. Обаче нищо не можеше да направи. Сядаха да се хранят в пълно мълчание, а когато в края на седмицата Бернар се върна от кратко пътуване до Париж, той извика Мари Анж в кабинета си и й съобщи, че в банката й го третирали като жиголо. Очевидно тя била виновна за това положение. Не можел повече да търпи подобно отношение и смятал да я напусне. Нямал намерение да позволи да се отнасят така с него. Или щели да живеят и да си имат доверие, или… Нямало да продължи да живее в брак, в който го смятат за дете и не му вярват.
— Откакто съм те срещнал работя само и единствено за твоите интереси — заключи той. Изглеждаше наранен. — Господи! Като си помисля само! Позволих ти да останеш тук, макар че въобще не те познавах, защото чувствах колко много означаваш за мен. Изхарчих цяло състояние, за да ремонтирам и реставрирам този замък, защото е спомен от твоето детство. Купих къщата в Париж, защото мислех, че заслужаваш да блестиш в обществото. Единственото, което съм правил, е било да работя само за теб и за нашите деца от деня, в който те срещнах. И сега откривам, че ти не ми вярваш. Не мога да живея повече така.
Мари Анж бе истински ужасена от думите му. А като си помисли, че ще го загуби, направо изгуби ума и дума. Имаше две малки невръстни деца и може би отново беше бременна. Идеята Бернар да я изостави и да си отиде, я изпълни с такъв ужас, че реши да му даде всичко. Всичко, което той поиска, й през ум не й мина, че реставрацията на замъка, за която говореше той, всъщност беше платена с нейните пари. Трябваше да плати и къщата в Париж, която бе купил, без дори да я попита, така както бе подписал полицата на стойност милион и шестстотин хиляди долара за петролния кладенец, отново, без да й каже предварително.
— Съжалявам, Бернар… Съжалявам… — отвърна нещастно Мари Анж. — Не е моя грешка. Банката не ми дава парите.
— Не ти вярвам! Ти дори не си се опитала. И съм абсолютно сигурен, че грешката е твоя — отвърна сърдито Бернар. — Тези хора работят за теб, Мари Анж. Парите са си твои, те са длъжни да ти се подчиняват. Кажи им какво искаш, те трябва да го изпълнят. Освен, разбира се, ако не искаш да ме злепоставиш публично, като откажеш да покриеш един дълг, който съм направил заради теб. Ти ще получиш печалбата от тази инвестиция! Ти, Робер и Елоиз.
Беше така искрен и благороден! Мари Анж имаше чувството, че го е ранила право в сърцето. И се почувства двойно по-наранена.
— Те не са ми подчинени, Бернар. Те са мои попечители, знаеш това. Те вземат решенията, аз не мога да се меся. — Очите й го молеха за прошка и разбиране.
— Аз пък знам, че би могла да ги дадеш под съд, за да си вземеш онова, което си е твое, ако искаш.
— Ти това ли искаш да направя? — попита го смаяна Мари Анж.
— Ако ме обичаш, ще го направиш. — Всичко беше ясно.
На следващия ден Мари Анж отново говори с попечителите и те отново категорично й отказаха. Когато ги заплаши със съд, оттам недвусмислено й отговориха въобще да не прави опити, защото ще загуби делото. Обясниха й, че пред съдията ще бъде посочено съвсем точно и ясно колко безразсъдно са били изхарчени парите, и я увериха, че на този свят няма да се намери нито един съд, който да отвори фонда при тези обстоятелства за момиче на нейната възраст.
Тя все още бе само на двадесет и три години и банкерите й знаеха колко алчен е Бернар и колко подозрителен е за съда, но не й го казаха.
Когато разказа на съпруга си за разговора, той студено й заяви, че допълнително ще я извести какво е решил да прави. Но тя вече знаеше. Нали я бе заплашил, че ще я напусне, ако не покрие дълга му. Оставаха по-малко от две седмици до деня, в който трябваше да плати.