Тя остави Елоиз на земята, а детето се вкопчи в роклята й, като ревеше истерично. Мари Анж целуна малкото личице на Робер и протегна бебето навън, толкова колкото бе възможно. Видя пожарникарите под нея да държат здраво опънатата мрежата. Беше ужасен момент, най-страшният в живота й. Никога не бе изпитвала подобна мъка, страх, отчаяние и безпомощност. Трябваше да го направи, а се страхуваше до смърт. Да хвърли сама детенцето си в бездната! Това бе равносилно на самоубийство.
Мари Анж стисна зъби, затвори очи и хвърли детето. И докато гледаше как малкото телце лети във въздуха като малка гумена кукла, сърцето й сякаш се късаше от болка. Не можеше да повярва, че го стори. След един безкраен миг видя как един от пожарникарите взе сина й в ръце. Но детето не мърдаше. Едва след това размаха ръчички и крачета. Бернар го грабна и го притисна в прегръдките си. Мари Анж гледаше през малкото прозорче с отвращение и ужас.
След това трябваше да направи същото и с Елоиз, която риташе, пищеше и се бореше с нея. С момиченцето беше по-трудно, защото бе по-голямо и ужасно се страхуваше. Мари Анж й извика да спре, след което я целуна и хвърли. И тя като брат си падна в мрежата като кукла, беше сграбчена от един пожарникар и сетне приютена в прегръдките на баща си. Сега всички гледаха към младата жена. Тя стоеше на прозорчето и не помръдваше. Едно беше да хвърли децата, а съвсем друго да скочи сама. Пътят на летене надолу й изглеждаше ужасно дълъг, агонизиращо безкраен, а прозорчето бе толкова малко. Беше й ясно, че ще бъде много трудно да се оттласне и скочи от него. Но докато стоеше в нерешителност, погледна надолу и видя Бернар. И изведнъж осъзна, че ако не го направи, децата й ще останат сами с него и само един Господ знаеше какво щеше да им стори, за да присвои и окраде и тяхната част от наследството. Бе абсолютно уверена, че от този ден нататък те никога няма да бъдат в безопасност, ако останат да живеят с него. Затова се покатери на перваза и седна на него свита на две. Чуваше експлозиите от долния етаж, всички прозорци на замъка бълваха червени пламъци в нощта и беше само въпрос на време подът под нея да се срути, стените да рухнат и да я повлекат със себе си.
— Скачай! — извика й пожарникаря. — Скачай!
Но тя стоеше като замръзнала, не бе способна да го направи. Нищо не бе в състояние да я изкара от вцепенението. Нямаше кой да й помогне, нямаше кой да я бутне. Сама трябваше да си даде кураж, да си вдъхне смелост, да преодолее страха и да направи онова, което вече бе сторила с децата си. Докато седеше върху перваза на прозорчето, Мари Анж виждаше пред себе си лицето на Луиз дьо Бошан и разбираше какво бе чувствала нещастната жена в онази нощ, когато бе загубила сина си. Вече бе сигурна, че Бернар бе убил детенцето й, толкова сигурна, както ако го бе видяла с пушка в ръката да го застрелва. Ако не за друго, трябваше да скочи, за да спаси собствените си деца от него. И да го спре. Но бе толкова уплашена, че не можеше да помръдне дори пръстите на ръката си. Беше направо парализирана от ужас.
Виждаше Бернар като в сън. Той крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше и децата си, първо в неговите ръце, сетне ги поеха други, всички гледаха към нея. Главите им бяха обърнати нагоре, очите им вперени в нея. И тогава, знаейки, че никой не го гледа, Бернар се отдалечи от тълпата, погледна я и се усмихна. Очевидно беше сигурен, че няма да скочи. Беше прекалено страхлива да го направи. Така че след нейната смърт той щеше да получи лъвския пай от наследството. Беше се провалил в опита си да убие първата си съпруга, но бе убил сина й. Този път трябваше да спечели. Сигурно щеше да има повече успех. А следващия път, помисли си Мари Анж отвлечено… Кого ли щеше да убие? Елоиз? Или мъничкия Робер? Или и двамата? Колко души трябваше да умрат, преди да бъде спряно това чудовище?
И изведнъж Мари Анж чу гласа на Луиз. Сякаш седеше до нея на перваза. Чу я как разказва за Шарл в нощта, когато бе умрял в ръцете й, в техния замък в провинцията и имаше чувството, че наистина седи до нея и й говори ясно, високо и отчетливо.
— Скачай, Мари Анж! Сега! Веднага! — Когато осъзна думите с разума си, тя се оттласна от прозореца и скочи. Полетя като птица и започна да пада. Прекрасната червена пола на роклята й се разтвори като парашут. Въздухът излезе рязко и болезнено от гърдите й, когато се приземи в мрежата. Първото лице, което видя надвесено над себе си, бе това на Бернар. Той плачеше и я прегръщаше. Но младата жена го отблъсна с отвращение. Беше видяла всичко в очите му преди миг и бе разбрала. Той наистина беше чудовище, както й го бе описала Луиз. Бе човек, способен да убие детето на Луиз, готов да убие нейните две деца и тях двете. Докато го гледаше, без да трепне, Мари Анж проговори съвсем ясно и отчетливо.