Този така драматичен епизод в човешката история все още изисква пълно библиографско проучване. Има един случай — истинско психо социално събитие, в което архетипът се срещнал с човешкото желание в материална форма.
Светеща скала
В края на Средновековието били най-внезапно и неочаквано открити най-различни забележителни „светещи скали“. Находките се появявали една след друга от планинските райони на Централна Европа. Намирали ги обикновените местни жители. Приближавали ги боязливо, с чисто детско любопитство, и виждали невъзможното. През самите скали на планинските склонове се излъчвала силна и необичайна светлина. Сякаш самият склон светел! Зелена и синя светлина била забелязвана сред познатите скали след залез-слънце. Според съобщенията тя била ярка — далеч по-ярка от светлината на пълната луна.
Повечето от първите късметлии, направили тези открития, не били учени или занаятчии. Обикновено това били пастири, планински селяни, поклонници и скитници — онези невинни души, които според преданията често са посещавани от ангели, за да получат някакво послание. Светещите скали сякаш били прозорци на някакво подземно царство, разположено може би в неизвестна пещера отдолу! Хората прекарвали по цели нощи в абсолютен захлас, загледани в светлината — прекрасна, величествена и непозната, носеща със себе си атмосферата на друг свят.
Това било ново откровение, нов вид светлина, чийто източник не бил огънят. Скалите излъчвали ярка светлина, достатъчно силна, за да освети лицата на взиращите се с невярващи очи хора. Макар че блестяла с часове без никакъв източник на енергия, тази студена скална светлина не изчезвала! Открилите странните скали вярвали, че са удостоени с чудодейно посещение и са получили отговор на изгарящи душите им въпроси.
От различни части на света започнали да се появяват разкази за светещите скали. Някои получили имена. Някои били свързани с един или друг светец. Трети просто получавали имената на онези, които са ги намерили, или пък на местността, в която били изкопани. Неколцина смелчаци се решили да ги изследват. Отделни парчета били отнесени в домовете им. Макар и отделени от основната скала, те продължавали да осветяват домовете с невижданата си студена светлина. Неумиращ огън. Студена, чиста и безкрайна светлина!
Повечето от камъните произлизали от познати райони, но въпреки това никой дотогава не ги бил забелязвал да светят. Съществували безброй възможности за наблюдение на яркото и спонтанно излъчване. На защо никой досега не е съобщавал за тези чудеса? Нима никой не е виждал светлините до този момент? Пастирите, които често минавали по тези места, кръстосвали едни и същи пътища от векове. И въпреки това никой от запознатите и с най-малката подробност на местностите не е виждал нищо необичайно. Тази дълбока и объркваща загадка формирала допълнително доказателство относно светещите камъни — доказателство, което ги обгърнало с още по-неотразима аура.
Очевидно било, че става дума за божествено вдъхновени събития, за истински нови сътворения. Това допълнително усещане още повече засилило славата им в общественото съзнание. Духовенство и монаси били омагьосани и смирени пред идеята, че науката и теологията не са отделни неща, както се приемало от повечето хора. Архетипът, фантастичното желание и материалната реалност се слели в едно цяло.
Светещите скали предричали наближаващото зазоряване — може би на нов Век на светлината! За хората от онова време феноменът бил материално доказателство на древната вяра. Славата на светещите кристали породила любопитна форма на култ. Приемани за божествен знак, те били показвани на всички, независимо от произхода им. Катедралите ги показвали на простия народ. Камъните се разглеждали като светини и към тях се отнасяли като с реликви. В дворовете на кралете се устройвали частни изложения, съпроводени с най-пищни литургии.
Те били ново обещание, мълчаливо успокоение. В атмосферата на благочестивото мълчание чудодейните камъни излъчвали своята нереална зелена или синя светлина за почуда на всички присъстващи, вперили благоговейни погледи в тях. Някои камъни били изключително ярки и според сведенията светлината им била много по-силна от светлината на пълната луна. В някои случаи се съобщава дори за яркост, наподобяваща слънчевата — и тези твърдения се потвърждават от видни авторитети от онова време. Хората, гледащи със страхопочитание камъните в потъналите в мълчание катедрали, очаквали метафорични отговори на въпросите си. Трудно можело да се помисли, че някогашните учени разделяли вътрешния свят и външната природа и наричали едното „фантазия“, а другото — „реалност“.