Друго такова сведение ни дава прочутият австралийски писател Йън Айдрийс. Докато му разказвали историята на страната си, старейшините на аборигените споменали за „боояс“. Това били големи каменни топки, които светели със свръхестествена магическа светлина. Знаело се за три подобни каменни „скиптъра“ в района. Разположените на високи подставки от бамбук боояс излъчвали толкова ярка светлина, че тя буквално обгръщала всичко наоколо. Когато се издигал към небето, камъкът проблясвал със студена зелена светлина и по този начин се „зареждал“. Селата се осветявали със зеленикавобялата светлина, която била толкова ярка, че се виждала далеч в морето.
В дневника на конквистадора Барко Центенера от 1601 г. се разказва за подобен (ако не и същия) каменен светилник във формата на топка. Действието се развива в град Гран Моксо в Парагвай. Споменава се за откриването на огромен каменен пиедестал с височина около 7–8 метра, върху който била поставена огромна каменна топка, която блестяла толкова ярко, че осветявала намиращото се наблизо езеро и населения район.
Английският полковник П. Х. Фосет съобщава за слуховете за градове в същите южноамерикански джунгли, чиито жители използвали подобни странни начини да осветяват домовете си. Говори се за абсолютно същата странна студена зелена светлина, излъчвана от поставени на високи стълбове каменни топки. Известният с крайната си честност полковник Фосет жертвал живота си, докато търсел руините на тези изгубени градове. Според него това били „съвременни останки“, запазили забравеното знание на много по-древни цивилизации.
Има хора, които твърдят, че са се сдобили с парчета от тези легендарни камъни. Прочутият художник символист Николай Рьо — рих предприел през 1925 г. пътешествие в Монголия, след като научил от монаси за съществуването на прочут камък, „паднал от Орион“. Успял да се сдобие с камъка в манастира, където се пазел, и започнал да твърди, че е открил изумителните му способности да разширява ума. Николай и Елена Рьорих съпроводили парче от камъка до един съседен манастир, където бил поставен в специално хранилище.
Рьорих пише, че тези свещени камъни, елементи от първичния свят, излъчвали ясно изразена съзнателност. Монасите говорели за способността им да „запазват мира и да издигат съзнанието във всички посоки“. В онези планински земи неподвластните на времето традиции са запазили онова, което е било изтрито през вековете в Европа. Възможно ли е това да е същият камък, за който съобщава Марко Поло? Или някой от „магическите камъни“, използвани от предстоятеля Йоан? Семейството се завърнало у дома и кодирало истината за забележителната находка в серия изпълнени с мистика книги („По кръстопътищата на Изтока“, „Легенда за камъка“, „Дом на светлината“).
Електрически скали
Съвременната специализирана литература е изпълнена с безброй изследвания върху феномените на луминесценцията и фосфоресценцията. Всички те търсят механистични обяснения за забележителната способност на някои материали и апарати да излъчват светлина. Въпреки тези академични спекулации, феномените на излъчването на светлина и фосфоресценцията изразяват самата същност на най-съкровените ни мечти и свързаните с митовете желания. Странни светлинни източници от дълбините на легендарните постижения на древната магия, завладяващите архетипове, които надхвърлят нашите обикновени интелектуални търсения. Въпросът защо самото им споменаване ни изпълва с огромно страхопочитание има далеч по-дълбоки корени.
Всяка следваща технологична епоха неизбежно се съпровожда с появата на нови забележителни светлинни източници. От втората половина на XIX век до средата на 30-те се появили какви ли не устройства за осветление. И макар че огромната част от тези „светилници“ принудително генерирали енергия, имало и такива, за които това не се отнасяло. По-нататък ще видим, че легендите за „изгубените магически елементи“ и „светещи скали“ се основават на истина.
През 1910 г. електроинженерът д-р Томас Хенри Мъри започнал проучвания върху въздушните генератори на статично електричество. Успял да получи годна за употреба електрическа енергия от електростатичното поле на Земята. Мнозина други изследователи получили подобни резултати във века преди д-р Мъри. Архивите са пълни с патенти на „въздушни батерии“ (Вайън, Уорд, Дюи, Паленскар, Пенък, Плаузен). За забележителната им ефективност трябвало само да бъдат издигнати на подходящо място. Всеки модел се различавал по начина, по който извличал електричеството от атмосферата. Някои от тези въздушни батерии задоволявали енергийните потребности на малки фабрики и телеграфни станции.