Ако можел да открие кои точно космически лъчи активират шведския камък, то може би цял да бъде в състояние да подобри работата на детектора си. Изолирането на специфичните лъчи, които според него били причина за феномена, би подкрепило допълнително теорията на Льо Бон. Освен това, ако се открият „подходящи“ лъчи за синтетични микрокристални структури, би могло да се разработят още по-мощни източници на електричество.
Проучването било революционно. Д-р Мъри развил хипотезата на Льо Бон до напълно приемлива теория. Вече бил убеден, че Земята е изпълнена с „лъчист океан от енергия“. Мъри неведнъж повтарял, че този океан непрекъснато обгръща планетата Ни с енергийните си приливи. Според него лъчите, „виновни“ за този океан, попадат „отвъд гама спектъра“. Разбирайки, че тези огромни количества енергия и странната им динамика изискват специален приемник, д-р Мъри заявил:
„Най-широко разпространената и най-мощна от всички природни сили дълго време така и останала неоткрита, защото не сме разполагали с реагенти, способни да докажат съществуването й.“
Д-р Мъри открил един от тези реагенти под формата на кристал. Вечен светилник! Никола Тесла винаги е говорел за начините, по които човечеството може да използва космическите лъчи. Мъри кръстил устройството си приемник COSRAY (от cosmic ray — космически лъч), тъй като смятал, че минералът улавя космическите лъчи, причиняващи разпадането на материала. Процесът на дезинтеграция не бил пълен — електростатичните заряди се явявали фото реактивни продукти от него. Мечтата за неизчерпаема мощност била на път да се осъществи. Необходимо било обаче ново изследване, за да се постигне още по-висока производителност на приемника.
Радиоактивни импулси
Макар че при първите си експерименти Мъри успял да получи няколко киловата „електрическа енергия“, нужни били още много проучвания, за да може минералът да се използва като пълноценен енергиен източник, по време на експериментите си д-р Мъри забелязал, че изключително голямата „електростатична“ енергия се отделя на мощни импулси. Открил, че е в състояние да „изостри“ ефекта във вериги, снабдени с няколко радио настройващи компоненти. Отначало така и не успял да постигне устойчива работа на устройството.
Често от свързващите жици изскачали големи синкави искри. Ефектът бил наблюдаван няколко пъти по време на първите му демонстрации пред публика. Тази електростатична енергия се губела, защото приемникът не бил в състояние да се справи с огромната постъпваща мощност. Тя била потенциал, който можел да бъде овладян при определени условия. Но как да задържи огромната мощност? След като изучил теоретичните трудове на д-р Льо Бон, д-р Мъри смятал, че е открил най-вероятното обяснение на електростатичните импулси.
Ако слънчевата енергия се оприличи на връхлитаща буря, то тя едва ли ще бъде напълно хомогенна. Онова, което на пръв поглед прилича на постоянен поток, може да се окаже при по-подробно разглеждане разрушителна лавина. Съдейки по слънчевата повърхност, по-вероятно изглеждало слънчевите лъчи да се изхвърлят на силни, следващи една след друга експлозии. Активността на минерала и непредсказуемото пулсиране на изпусканата от него енергия биха могли да се обяснят ако се приеме, че върху Земята се изсипват особени лъчи, пристигащи на „пориви“ и „експлозии“. Според собствената му терминология тези лъчи били като „огромни океански вълни“, които Мъри нарекъл „радиоактивни вълни“.
И така, сините искри се появявали, защото гама-лъчите пристигали на непредсказуеми порции. Сега вече Мъри разбирал какво ставало, докато гледал как приемникът му изригва от време на време снопове искри. Отделните импулси били изключително мощни. Всеки съдържал достатъчно енергия, за да задвижи стотици уреди за краткия период на съществуването му. Но като цяло, поради импулсния си характер тази енергия била негодна за приложение. Решението на този проблем било да се намери начин първоначалният изблик да се „разпростре“ във времето. За тази цел д-р Мъри трябвало да създаде нови видове енергийни компоненти.
С тяхна помощ Мъри създал няколко модела приемници COSRAY, при които импулсите се отвеждали към специални кондензатори с помощта на не по-малко специални „плазмени прекъсвачи“. Полученият поток енергия „изтичал“ в тези компоненти. След това системата изхвърляла съдържанието си във всеки следващ етап на отделяне, докато натрупаното количество енергия не ставало прекалено голямо, за да може да се задържа повече. Движението на енергията в обратна посока било спирано от съответните компоненти. Отделяната електростатичната енергия приличала на постоянна мълния.