При използването на два такива детектора на разстояние няколко крачки можело да се получи фазовохетеродинен сигнал, съществуващ като напрежение между двата приемника. С други думи, закъснялата реакция между двата детектора показва, че през пространството между тях минават „радиоактивни“ вълни. Нещо повече — импулсите им са кратки, щом като са хетеродинни на такова малко разстояние. Именно тези вълни „причиняват“ радиоактивността на карнотита. Появата им е съпроводена с изблици на енергия. Фактът, че вълните преминават през пространството, се доказва от фазовото изоставане между приемниците.
Подобно фазово изоставане в радиоактивните материали лесно може да се наблюдава при внимателно изучаване на радиеви циферблати. Най-добре е циферблатът да се държи на тъмно в продължение на няколко дни. Резултатът подкрепя теорията на Льо Бон. Радиоактивната луминесценция ясно „пробягва“ от единия край на циферблата до другия, сякаш е индуцирана отвън.
Някои използват този феномен като визуален детектор на външните радио индукционни вълни — наблюдават се внезапни меки изблици на светлина, които често обхващат цялата луминесцентна материя. На тези вълнообразни светлини са се наслаждавали викторианците, които са ги наблюдавали през едно устройство, известно ни като „сфинтарископ“. Те разкриват специфична вълна от външна енергийна индукция, която според Льо Бон е и истинската причина за радиоактивността. С малки радиоактивни добавки към подходящи проводници може да се получи детектор на космическите лъчи на Тесла.
Има и учени като П. Браун, които свеждат устройството на Мъри до „атомна батерия“. Виктор Харт, който навремето работел с д-р Мъри, разработил специален вид лампа, напомняща според очевидци (Браун, Линдеман, Редферн) на мултипактора на Фарнсуорт. В противоположните краища на лампата имало катоди, а анодът представлявал екран в средната част на тръбата. Съдът се запълвал с хелий и аргон под ниско налягане. Анодът представлявал месингов екран с примес на карнотит (и вероятно цезий).
Лампата се активирала с напрежение четири хиляди волта. Закрепени към нея датчиците не били в състояние да измерят изходната мощност. Лампата издавала гръмовни звуци и изпускала ослепителна бяла светлина. Освен това имало и лъчист поток, който карал гайгеровите броячи да полудяват. Устройството несъмнено представлява усилвател, който поема определено количество енергия и я увеличава неимоверно. Очевидно е, че тази трансформация се дължи на използвания в целта естествен радиоактивен материал.
А може би земните токове изобщо не са „радиоактивни“. Използването на обикновено заземяване и простият механизъм за настройване говорят по-скоро за свързана с радиониката активност. Всъщност за момента това е възможно най-правдоподобното обяснение. То обхваща безпроблемно всички различни аспекти на приемника на Мъри. Подобно решение обаче изисква нова гледна точка.
Шведският камък би могъл да играе ролята на проводник и усилвател на од. Подобно од-лъчение така и не предизвикало електрически заряди при опитите на барон Фон Райхенбах. Може би д-р Мъри е открил един от онези „минерални портали“, при които се получават такива ефекти. Възможно е самата природа на минерала да предизвиква превръщането на од в електростатична енергия. В тази връзка ви препоръчвам да се върнете отново на биографията на Райхенбах и да вземете предвид науката радионика.
Да не забравяме, че макар и да успял да замести антената с медна плоча, д-р Мъри така и не бил в състояние да елиминира напълно заземяването. Необходимостта от настройващ механизъм говори за нуждата от радионичен настройващ компонент. Когато детекторът бил добре заземен, минералът започвал да излъчва од. Количеството енергия растяло с времето и тя насищала и се увеличавала в заземените проводници с всякакво сечение. След това од се разреждала в пространството, образувайки черни аури и бели фотографски следи. Радионичният модел успешно съчетава всички аспекти на приемника на Мъри и е в съгласие с простотата на обясненията на изобретателя. Последният ключ към загадката е намирането на „магическия минерал“!
Вечно сияние