През онази нощ Том сънувал пътешествия в космоса. Всяка история изглеждала все по-близко до реалността. Той щял да построи такъв двигател. Щял да го изпита и да полети с него. Щял да създаде двигател, който да промени завинаги представата на хората за космоса. Завинаги.
Електрически подскоци
Следващата му задача била да измисли средствата за управление на магическия компактен ракетен двигател. Електричеството би могло да се прилага непрекъснато или на импулси. Тягата щяла да се контролира чрез управление както на тока, така и на изхвърлени газове. Самото електричество можело да се засилва или намалява с реостати, а газовото „гориво“ — с помощта на клали. Освен това, щом газовете под нормално налягане създават такава неимоверна тяга, а при повишаването на налягането тягата се увеличавала, какво ли би се получило при използването на течни газове?
Течните газове, за предпочитане с тежка молекулярна маса, биха могли да осигурят изключително висока реактивна тяга. Схемата изглеждала перфектна. Имало ли някакви слаби моменти в разсъжденията му? Проверил ги отново, търсейки каквато и да било грешка, но не открил. Малкият му двигател щял да бъде в състояние без усилия да изпрати кораба в осеяните със звезди дълбини на космоса.
Тази силна реакция срещу ограниченията и критиките на учебниците е една от многото, появяващи се по целия свят. Експериментаторите вече отхвърляли теоретичните ограничения на динамиката и създавали феномени, които според правилата не би трябвало да съществуват. Том разполагал с план. Сега целта му била да разработи вариации на системата. Да получи най-голямата възможна тяга в най-малък обем.
На първо място трябвало да получи електричество. Каква компактна система би могла да осигури същия ток като на оксижени — те? Нито един двигател не би могъл да има толкова голяма маса и да е в състояние да лети. Съществува ли начин електричеството да се съхранява и да се пуска на части? Да. Можел да използва малки макари с високо напрежение и кондензатори от слюда и да остави дъгата да прогаря пространството между тях.
Газът можел да постъпва на части в областта на дъгата, където буквално би експлодирал в електрическа плазма и би получил ускорение навън от реактивната камера. По-продължителното ускорение по дъгата би осигурило още „по-пълна“ тяга. Експериментите в гаража с разряди от батерия доказали, че искрите могат да „изстрелват“ малки парчета станиол чак от другата страна на масата. Това била малка демонстрация на търсения от него ефект.
Единственият проблем, който тормозел естетическото му чувство, бил свързан с източника на мощност за двигателя. При химическите ракети горивата осигуряват както реактивната експлозия, така и газовете. В това се състояла простата им красота и предимство. А електрическата — или плазмената — ракета разчитала на електричество, което не можело да се получи от газ. Идеалната ситуация изисква газ, или газова смес, която да е в състояние да образува електричество. Къде може да се намери подобна смес?
Нямало безизходни положения. Имало само нови възможности. Младият мечтател бил чудесен ученик. Подложил на проверка вариантите. При уравнението за химическите ракети по-голямата част от коефициента на тягата е от страната на масата. При плазмените ракети по-голямата част от коефициента е от страната на скоростта. Когато двата модела се разгледат според обема и общата маса, предимствата като че ли отново клонят към електрическата ракета.
С нарастването на необходимостта за по-голяма тяга нараства и масата на химическата ракета. При електрическата ракета източникът на енергия достига до „фиксирана“ маса. В един момент електрическата ракета отново ще се окаже победител с оглед на размерите и ефективността.
Сега мисълта му била насочена единствено към скоростите на реакцията. Колко бързо се движат всъщност заредените молекули? Много по-бързо, отколкото изхвърлените при химични реакции. А каква е най-високата скорост, която би могла да се постигне с плазмена ракета? По всяка вероятност — скоростта на светлината. В нито една таблица — дори в тези на Дж. Дж. Томсън — нямало толкова огромни стойности. Молекулярните скорости в химичните експлозии достигали до около 3 километра в секунда, докато тези в експлозивните електрически разряди — 3000 километра в секунда.