Ефектът на изкривеното пространство вече се изяснявал. Той всъщност обединявал електрическата сила на Куломб и Нютоновия закон за притеглянето по един изключително любопитен начин. Том Браун измерил многобройните променливи, необходими за получаването на максимално движение. Открил, че по-продължителните импулси изискват по-продължително време за отпускане. По-големите диелектрични маси в кондензаторите усилвали тягата. Същото се постигало и с увеличаването на волтажа. Освен това Том потвърдил, че електрическият ток няма абсолютно нищо общо с изкривяването на пространството. Той изчислил, че токът в гравитаторните клетки е 3,7 микро ампера — на практика нула. „Изкривяването“ на пространството се причинявало от електростатичния импулс.
Анализът му на самия ефект бил съвсем прост. Високоволтовият импулс се насочвал през тялото на кондензатора по обичайния начин — от електро положителния към електро отрицателния край. Диелектрикът, в който се намирали алуминиевите плочи, бил слаб проводник. Ефектът от изкривяването на пространството се разпространявал по-бързо от електрическия ток и минавал по същия път като импулса. В резултат се получавало пространство, което оставало изкривено в продължение на почти цяла минута. Целият кондензатор се намирал в това изкривено пространство и се задвижвал.
Том Браун видял начина, по който изкривяването на пространството е в състояние да задвижи материята. Идеята, че силна електростатична ударна вълна може да „огъне“ пространството, била изключително проницателна. Очевидно ефектът на изкривяване на пространството обхващал целия кондензатор и действал в продължение на секунди. В някои случаи, когато се използвали подходящи диелектрици, свиването можело да продължи минути.
През това време всяка материя в или около свиващото се пространство била привличана към и през изкривяването. Самото изкривяване имало особени граници и донякъде се простирало извън границите на кондензатора. В това свиващо се пространство материята започвала да се движи. Точно тук била „липсващата инерция“, която се проявявала като тяга. Подобренията били толкова тотално различни и нови, че Браун прекръстил компонентите. Нарекъл ги „клетъчни гравитатори“.
Ефективността на гравитатора зависела от волтажа на импулса. Подобно на насищането на кондензатора, високото напрежение създавало изкривено пространство. Това бил насищащ ефект на ударната вълна, който продължавал да се разпространява през масата на гравитатора доста след прекъсването на импулса. Удълженото изкривяване на пространството задвижвало гравитатора. Фронтът на изкривяващата пространството вълна достигал максималното си състояние, когато се постигало пълно насищане. След като гравитаторът абсорбирал изкривяването, той спирал да се ускорява.
След този момент никакви допълнителни импулси не били в състояние да задвижат гравитатора. Това се дължало на диелектричната субстанция. В диелектрика пространството взаимодействало динамично с електростатичния удар. Точно това разбрал Том още когато за първи път използвал рентгеновата лампа. Ефектът наистина изцяло зависел от естеството на диелектрика. Именно той осигурявал „стартовия механизъм“ за ефекта на изкривяване на пространството.
В крайна сметка Том разработил проста математическа зависимост, която точно описвала последователните събития, ставащи в гравитатора. След това се заел с подобряването на устройствата, като отначало формулирал нова диелектрична „каша“ от оловен оксид и бакелит. Множество алуминиеви плочи били поставени във форми, а диелектрикът се стопявал и се изливал отгоре им. Всичко това се покривало с асфалт и се поставяло в бакелитов контейнер. Устройствата можели да се произвеждат масово и ефективността им била много по-висока в сравнение с по-ранните модели. След като изстивал, подобреният диелектрик се електризирал чрез импулси с определена продължителност. Гравитаторите създавали забележително голяма кинетична сила.
За експериментите и демонстрациите били произведени стотици такива устройства. Гравитаторите получавали неимоверно големи и продължителни ускорения до абсорбирането на импулса. Поставени на противоположните краища на балансиран изолатор, те образували ротор. Всички резултати били фотографирани. Размазаните образи на гравитаторите и техните полетели настрани изводи представляват изумителна гледка.
Том използвал няколко гравитатора „в тандем“, за да продължат двигателния ефект. „Активните“ устройства осигурявали движението, докато „изразходваните“ се възстановявали. Възможно било да се конфигурира система, която да създава огромна постоянна тяга, подобно на двигател с много бутала. Първоначалната му мечта се реализирала отчасти — двигателят му можел да се използва в работещи на земята устройства. Големите импулсни гравитатори били в състояние да задвижват специално конструиран автомобил в лабораторията. Том изработил модели на влакове и автомобили и ги снабдил с множество гравитатори. Когато се активирали в правилната последователност, те осигурявали постоянна тяга и можели да придвижват доста големи товари през помещението.