И макар че утопичните обещания за чиста и евтина енергия валят пред комисията в ежегодните конкурси за получаването на огромни субсидии, фактите далеч не са толкова розови. Всъщност фактите изобщо не са многообещаващи. Изненадващо е, че учените никога не са толкова хапливи при разглеждането на собствените си резултати, колкото когато коментират изследователските проекти на други свои колеги.
Тази научна симфония за осигуряване на финанси звучи много фалшиво за запознатите с историята на термоядрения синтез. Въпреки противоречивите ноти, предложенията продължават да валят и ежегодните представления все така осигуряват заплати. Термоядрената „награда“, търсена чрез най-модерни средства е, меко казано, неуловима. Проследилите несигурния път на днешните изследвания в тази област анализатори са запознати с разочарованията, провалите и практическите ограничения на цялата термоядрена програма. А съществуват и граници, пред които би се изправил и реалният успех на начинанието. Освен това съществуват и скъпоструващи разочарования. Периодично разгласяващите поредния дребен „успех“ физици обикновено вдигат шум с отвлечени и неясни технически детайли, за да продължат да получават финансова подкрепа. Но мечтите, които размахват, са измислици, отделни фрагменти от една друга мечта, осъществена в многобройни свързани с енергетиката открития. Много преди да й бъде сложено определението „атомна“ или „ядрена“, мечтата е намерила своите реализации при това във форми, отговарящи на обещанията им. И евтини за изпълнение.
Но може би няма да е зле отново да цитираме общото невежество на научната общност относно собствените й съкровища. Изследователите, предявили наскоро претенциите си за държавно финансиране, се осмеляват да посочат, че начинанието им ще се увенчае с успех към 2050 г.! Никога преди не е имало толкова настойчиво искане на пари за толкова несигурни обещания. Това бомбастично изявление звучи по-скоро като опит за технологичен рушвет на хора, опитващи се да си осигурят заплатите — че защо не и пенсиите — от държавната хазна! И най-големите скептици — също учени — биха видели очевидното. Изследователите ще прибират тлъстите си заплати, без да предлагат нищо в замяна. Просто поредния вид съвременни шарлатани. А задълбаването в историята на техническите постижения в тази област ще покаже нещо поразително — че контролираният термоядрен синтез всъщност е бил постигнат преди три десетилетия.
Синтез
Енергия от синтез. Какво означава „енергия от синтез“? Атомната бомба се задейства, когато атомите на урана се разцепват и освобождават свързващата ги енергия. Контролираното разцепване на атомите в ядрените реактори произвежда топлина и отпадъчни продукти. Ядрените реактори се нуждаят от силно токсичен уран или плутоний и оставят след себе си материали, които са опасни за околната среда.
В теоретичния си подход към „проблема“ за слънчевата енергия Ханс Бете изказал предположението, че Слънцето използва друг вид атомна реакция. Той твърди, че при отделянето на огромните количества енергия се извършва не разделяне, а сливане на ядра. Според д-р Бете горивото за този синтез е водородът — газът, от който почти изцяло е съставена атмосферата на Слънцето. При процеса на синтез водородните ядра се привличат едно към друго заради огромната гравитация на звездата.
Сблъсъците между водородните атоми отначало произвежда топлина, след това — йонизация и накрая — ядрен синтез. Процесът изисква огромно налягане, каквото е неизвестно на Земята. Намиращите се на определено разстояние ядра се отблъскват помежду си заради електростатичната сила. Но след като преминат определен радиус, надмощие вземат ядрените сили. При огромния брой сблъсъци и неимоверната плътност, свободните ядра започват да се „сливат“ помежду си, като със сливането се отделя енергия. Мнозина читатели често питат как е възможно това. Докато е сравнително лесно да си представим отделянето на остатъчната енергия при разцепването на атома, на доста хора им е трудно да разберат как при едно „сливане“ може също да се получи „остатъчна“ енергия. В зората на атомната теория ядрата не са се разглеждали като статични структури от протони и неутрони. Те не били „затворени“ кристали без собствена вътрешна динамика. Вместо това ядрата се възприемали като динамични системи с вътрешна газообразна свобода и изключително силни „токове“ (Томсън, Ленард).