За да натрупат тази енергия, ядрата нямат нужда да се движат. Силните вътрешни движения са част от собствената им същност. Ето защо отделните ядра действат като цяла система със своя собствена вътрешна кинетична енергия. Когато се приближават помежду си, го правят с огромни индивидуални сили. Ето защо способното да ги събере в едно цяло налягане може да предизвика комбиниране на поразителните ядрени динамики. Но с навлизането в ядрените комбинации, вътрешните енергии се озовават на арена със свои структурни „правила“.
Въпреки че до голяма степен независимата динамика на отделните ядра, сливането им се възпрепятства от законите за ядрената стабилност. Именно тук виждаме могъщият разум на природата, проявяващ се в естествено предпочитаните състояния на структурна стабилност на ядрено равнище. Тези състояния съществуват в цялата вселена и се проявяват при ядрените реакции. Силното привличане, което води до сблъскването на ядрата, не може да създаде стабилна форма, без да се направят известни промени. Енергийни промени. Всяко ядро в топилото има свое собствено вътрешно трептене. Собствено ядрено трептене и токове. Всяко ядро започва сливането със своя собствена енергия и се опитва да оформи нова и по-стабилна ядрена „структура“. Има обаче един проблем. Изведнъж се появява излишък от ядрена енергия, донесена от всяко ядро. Ако сливащите се ядра не изхвърлят собствените си енергии, току-що образувалата се нова структура ще се разпадне. Какво ги кара да правят това?
Енергийните състояния търсят пространствени геометрии, които са „стабилни“ и „безопасни“. Стабилността на новата ядрена структура изисква изхвърлянето на енергийния излишък. Енергията, притежавана първоначално от отделното ядро, се изхвърля от новата структура и така сливането завършва. Всяка „нова структура“ е ядро на хелий. Когато водородните ядра се „сливат“ в хелий, те по необходимост отделят неутрони, топлина и светлина. Процесът продължава, докато не настъпят промени в „околната среда“. Всяка промяна в количеството водородни ядра, в скоростта на сблъскването помежду им, в плътността и в количеството изхвърлени продукти променя непрекъснатия термоядрен синтез, извършващ се в Слънцето.
В природата процесът се контролира от масата, от отделената топлина и частици, както и от следващия от всичко това обем на звездата. Слънцето действа като огромен газов „балон“, който се разширява, когато е горещ и се свива при охлаждане. При натрупването на прекалено много топлина то се раздува. Това забавя термоядрения синтез. При прекаленото изстиване силата на гравитацията го свива обратно, докато нагряването и сливането не продължат. С други думи, силата на гравитацията е причина за образуването, поддържането и управлението на термоядрената реакция в звездата.
Изучавайки тези реакции и начина на проявяването им, физиците се запитали дали не могат да създадат „горещ“ ядрен синтез на земята. Идеята била водородът да се свие изкуствено и ядрата му да се слеят в контейнер. Контролираното сливане на водородни атоми ще предизвика отделянето на изключително голяма топлина, но не и на радиоактивни отпадъци. Последният факт е най-атрактивната черта на потенциалния реактор за „горещ“ синтез.
Освен това, горивото за термоядрения реактор може да бъде от два тежки изотопа на водорода. Тези изотопи (деутерий и тритий) се съдържат в морската вода. Морска вода! Ето откъде ще черпим гориво. Урановата индустрия ще се срине за една нощ. Смес на деутерий и тритий ще се сложи в реактора, който ще я загрява достатъчно време, за да започне термоядреният синтез. И точно тук започва нашият разказ. Инженерните проблеми, съпътстващи този „прост“ реактор, се оказали непреодолими за повечето изследователи.
Термоядрен синтез
Практическите разработки започнали с идеята, че електричеството може да замести огромните гравитационни сили, упражнявани от Слънцето върху собственото си „водородно тяло“. За първите инженери на „термоядрени реактори“ това била първата завладяваща цел. Чак по време на експериментите станала ясна основната разлика между „неутралната“ сила на гравитацията и „поляризираната“ сила на електричеството.
Захранваният с електричество термоядрен реактор трябва да поддържа температура над един милион градуса, за да започне ядреният синтез. Първите изследователи използвали един ефект, открит в лабораториите от викторианската епоха. Блестящите електрически разряди, изпълващи контейнерите си, можели да бъдат накарани да „излязат“ от стените им чрез увеличаването на количеството ток. Следващите увеличавания на тока карали разрядите да се „притискат“. При това изтегляне към оста на контейнера те до такава степен засилвали яркостта си, че учените на можели да гледат директно към светлината.