Всяка от господстващите в историята парадигми има толкова ограничена, филтрирана и разделена природа, че получените от нея идеи за света нямат смислено място в човешкото съзнание.
Поради сляпото упорство, че всичко може да се сведе до действието на едни или други сили, съвременната квантитативна наука върви към едни напълно алиенизирани възгледи за природата, при които заместващите усещанията инструменти филтрират определени естествени сигнали, а заместващата мисълта статистика интерпретира данните. Квантитативната наука е много добра в постигането на една цел — калейдоскопично фрагментиране на опита. Инструменталните проучвания започват с предпоставката, че опитът е „подвеждащ“, а съзнанието — „пристрастно“. Следователно и двете напълно заслужено получават етикета „негодни“. Напоследък съзнателното интерпретиране на получените от инструментите данни започна да се извършва от статистическия анализ и съответно съзнателното интерпретиране също започна да се смята за „негодно“.
Това самоунищожително обезценяване на съзнанието е отблъскващо и неприемливо. Поради голямата зависимост от инструментите квантитативната наука е формулирала специална интерпретация на света, която не е в състояние да добави нищо ново към основаващия се на опита диалог. Светогледът на тази наука е толкова чужд на съзнанието, че твърденията й са станали отблъскващи и лишени от значение за хората.
Инструментите за измерване на силите затварят квантитативната наука в клетката, от която тя всъщност се опитва да се освободи. Подобно на Нарцис, загледан в собственото си отражение, тази наука си представя, че вижданото от нея е „единственото лице на света“. Проектирайки инертните си измервания върху световния опит, квантитативната наука успешно филтрира фундаменталния език на природата — нейните проекционни средства и съзнание.
Щом човешкият опит е негоден, тогава кой може да реши дали инструменталните изследвания на природата са валидни? Валидни в сравнение с какво? Чие „подвеждащо“ съзнание е решило това нелепо противоречие? Непрекъснато изникващите противоречия са смущаващите „предупредителни знаци“ за количествения метод.
Учените от миналото не са били като съвременните — обикновени техници, занимаващи се с измерване на сили, — а истински доктори по философия. Тези естествени философи са използвали могъщия инструмент на съзнанието за мета когнитивното разглеждане, отразяване и интерпретиране на природата. Данните и точността на придобиването им никога не са били смятани за по-валидни от философските възгледи относно природните явления и интерпретирането им. Съзнанието било средата, в която те се питали, радвали и размишлявали върху заобикалящия ни свят. Тяхната наука била онази, при която природните явления се оценявали според „морето на сънищата“, колективния фонд от архетипове. Викторианската квалитативна наука изисквала особена чувствителност и похвати.
Макар и точни, данните често били отхвърляни като неприемливи и маловажни, когато се обмисляли далеч по-важни принципи от мета когнитивно значение. Изтънчената елегантност на философското им изкуство по-късно било заместено от жалкия и лишен от ум технически инструмент, неспособен да направи разлика между съзнание и предмет. Ако научната философия на викторианците се смята за остаряла и се класифицира като „псевдонаучна“, чии философски откровения са решили, че инструментите ще свършат по-добра работа? Последователното премахване на човешкия опит чрез принципа на обезценяване днес довежда до нелепата положение квантитативната наука да елиминира самото съзнание, формулирало собствените й правила!
Науката от миналото — квалитативната наука — разглеждала света като безкраен потенциал на експериментални възможности. Тази наука разбирала, че заобикалящият ни свят в основата си е реалност на опита. Древните натуралисти го разглеждали като изключително сложен комплекс от качества и аспекти и използвали мета когнитивния процес, за да интерпретират различните им значения.
Квалитативната наука изучавала езика на природата, интерпретирала го и се наслаждавала на съзнанието, което така очевидно прониквало навсякъде. Квалитативната наука разбирала, че природата е океан от реалности на опита. Измерванията нямали място тук, тъй като те не представляват опит. Състоянията на опита били средствата, чрез които природата била изучавана и ставала разбираема.