Запознатите с обаянието на научните архиви много добре разбират, че съвременните технологии, които се разработват, дискутират и въвеждат, са капка в морето в сравнение с онези, които така и останали неосъществени. Голяма част от модерните научни разработки са само слаб отзвук на трудове, писани още през XIX век. Идеята за извличане на енергия от земята изглежда чудновата и направо фантастична за конвенционалните учени, но въпреки това тя се поддържа от редица патенти. Много от тях описват компактни батерии, способни да захранват малки устройства с взето направо от земята електричество. Други описват методи за добиване на мощност, достатъчна и за индустриални нужди. Съществуването на тези устройства е напълно конкретно и е ясно документирано в няколко неочаквани и непроучени досега патенти.
За „земните батерии“ стана въпрос и в предишната глава. Историята им може да се проследи до експериментите на Луиджи Галвани с медните плочи, потопени в дълбоки каменни кладенци. Полученият по този начин ток предизвикал у Галвани и помощниците му „тръпки и приятни удари“. По-късно със земни батерии работел и някой си господин Кемп от Единбург (1828). Ясно е, че върху подобни устройства се е работило сериозно. Те показват правотата на древните вярвания относно жизнената сила на самата земя.
Няколко такива устройства са се използвали за захранване на телеграфни системи (Бейн), часовници (Дроубоу), входни звънци (Сноу) и телефони (Меучи, Стронг, Браун, Томкинс, Локуд). Земните батерии са необичайно и забравено научно откритие с огромна важност. Разработени предимно през Викторианската епоха, те са доказателство за уникални феномени, с чиято помощ е можело направо да се „извлича“ електричество от почвата. Най-известният патент за земна батерия обаче е на устройство, захранващо дъгови лампи с „постоянна електродвижеща сила с търговска стойност“ направо от земята. В добавка към това забележително твърдение се описва и система за предаване на гласове по радио през земята.
Всичко започнало преди сто и петдесет години с появата на телеграфа. Още преди да започнат да се наемат геолози и картографи, които да начертаят бъдещите телеграфни линии през дадена територия, реалният път на телеграфа се избирал от обикновени техници. И макар че се знаело в общи линии накъде вървят проводниците, именно техниците трябвало да избират конкретните места за стълбовете през горите. Без да се съобразяват задължително с геологичните характеристики на местността, те избирали пътя, който им се струвал „правилен“ от чисто естетична гледна точка.
Криволичещата телеграфна линия лъкатушела по причудливия си път през гъсти вечнозелени гори и закътани поляни, през плодородни долини, засети с полюшваща се на слабия вятър царевица, над нацъфтели ливади. Техниците вървели и пеели сред хълмистите райони, издигащи се нагоре към палещото слънце. И линиите следвали загадъчния си лъкатушещ път, който малцина успяват да разберат. Нямало ясни инструкции за точното положение и ориентация на безкрайните проводници. Работниците просто избирали пътища, които според тях били „безопасни“ за линията. Първите техници „усещали“ пътя си през горите и прокарвали линията на телеграфа, основавайки се на собствената си интуиция. Техният избор се определял от чувството, а не от бездушната математика, и именно чувството прокарвало артистичните криволичещи пътища през гори и долини.
По-старите работници си спомняли дните, когато проводниците вървели по характерния си път през гори и ливади, покрай хребети, езера и потоци — със свобода, която трудно може да се обясни. Работниците инстинктивно усещали най-благоприятното трасе, по което „трябва“ да мине телеграфът. Човек може да открие, че безцелната разходка из гората доста прилича на пътя, избран от техниците.
Един топограф може просто да начертае линия през дадена местност и инженерите ще впрегнат всякакви мощни машини и средства, за да прокарат трасето, независимо от естествените бариери. По-голямата част от съвременното градоустройство и инфраструктура се основава именно на този метод на „чертане и рязане“. Правите линии на инженерите са ефективни и преки, но старите криволичещи селски пътища с живописно разположените покрай тях домове са прекрасни. По-късно стремежът да се икономисат проводници, изолационни материали и стълбове надделял над естетическото чувство за посока. Телеграфните линии просто започнали да следват железопътните, които прорязват пейзажа, без изобщо да се интересуват от естетиката или тенденциите в природата.