Телеграфната линия не е от чиста мед, а представлява гола желязна жица. Линиите не били изолирани особено добре и се придържали от порцеланови изолатори, закрепени за насмолени дървени стълбове. Дъждът и корозията ставали причина проводимостта на линията значително да се променя с увеличаването на разстоянието. На теория сигналът, минаващ по проводник с толкова високо съпротивление, би трябвало да е изключително слаб и некачествен.
В случая обаче теорията имала много малко общо с практиката. Понякога сигналите били изключително силни и било забелязано, че вариациите им са свързани със смяната на сезоните. Понякога натрупаната мощност била толкова голяма, че операторите можели да изключат батериите и да работят почти без да им е необходим ток. Това се отнасяло с особена сила за химическите телеграфи, при които през по-голямата част от времето се използвали единствено земни батерии.
Откъде идвала тази допълнителна енергия? Какъв е тайнственият източник на тази странна мощност? Нима е електричеството, каквото го познаваме? Било изказано предположението, че във всички тези системи действа земната, или пред електрическата енергия на земята. Наричана от викторианската наука „жизнена“, тази енергия надхвърляла характера и естеството на обикновеното електричество.
Когато започнали да измерват и да експериментират с извлечената от земята енергия, учените от по-късни времена открили няколко основни разлики между нея и електричеството. Докато силата на електрическия ток се излъчва в земята подобно на ветрило, земната енергия показва растителни характеристики. Проучването на вегетативните й модели разкрили наличието на отделни разклонения — подобно на нишки, които изобщо не са характерни за обикновения ток.
Енергийните нишки могат да бъдат измерени между двете точки на комуникация само по тясно ограничени пътеки. Освен това, докато електричеството очевидно се разсейва в земята, нишковата земна енергия всъщност се засилва в проводниците. Често напрежението се засилва до степен по тях да се появяват искри, без да има някакво обяснение за това.
Повечето разбирали, че електричеството е просто страничен продукт на една далеч по-фундаментална сила, влизаща в заземените линии. По някакъв начин реостатите успявали да „настроят“ потенциала на земната енергия. Докато Райхенбах откривал фундаменталната всепроникваща природа на силата „од“, неколцина други учени показали единството между земната енергия и човешката аура. Оказало се, че двете енергии могат да се „съчетаят и настроят“ с помощта на реостати и кондензатори. Обикновено слабите и болнави хора усещат прилив на жизнена енергия, когато бъдат включени към такива свързани със земята специални тунери.
Тези „радионични“ тунери, както ги наричат създателите им, разкриват многобройните възможности за използване на земната енергия. Използването им в земеделието води до увеличаване на количеството и качеството на реколтата. Освен това, големите радионични тунери имат необичайно въздействие върху ума и емоциите — те могат да отслабят натрупаното напрежение, да прояснят мисленето и да насочат ума към нови възможности. От тази гледна точка телеграфните системи могат да се разглеждат като огромни радионични тунери. Ето защо бихме могли да очакваме от тях да пораждат аномални енергийни ефекти в няколко параметри на човешкия опит.
Добър първи експеримент в тази връзка може да бъде докосването на добре заземен железен прът. Опитайте да намерите място, където изтичането на енергия в земята е минимално — някой парк или залесен район. Вземете дълъг около метър железен прът, чиято повърхност не е покрита с изолация или шеллак. Внимателно го забийте в земята. Ако ръцете ви са влажни, при допира им с желязото би трябвало да усетите слаб електрически ток. Напрежението му дори може да се измери с чувствителен галванометър. Ако прътът е поставен правилно, токът по него може да продължи да тече няколко седмици.
Електрически океан
В Патентния регистър можем да открием голям брой модели на земни батерии. Най-ранните са от 1841 г., когато Александър Бейн приложил този феномен в телеграфната. Докато прокарвал телеграфна линия, той случайно открил, че заземяващите плочи на жицата са попаднали в подпочвена вода. Късото съединение не спряло работата на системата му.
Бейн предприел нов опит, като този път заровил медните и цинковите плочи на разстояние 1,6 км помежду им. Когато ги съединил с телеграфната линия, тя заработила много добре без помощта на допълнителни батерии. Бейн патентовал своята земна батерия няколко години след откриването й (1841 г.) и я използвал за захранване на телеграфни системи и часовници.