Първите му експерименти били свързани с разработката и изпробването на прости земни батерии — вкопани в земята метални устройства, произвеждащи слаб електрически ток. Стъбълфийлд забелязал един странен феномен на „зареждане на земята“ — след заравянето на „енергийната клетка“ било нужно известно време, за да се натрупа електрически заряд. През първата фаза на натрупването на енергия се наблюдавало характерното слабо изходно напрежение — обикновено около един волт на половин ампер, характерната електролитна мощност на заровен метал.
От своите ментори — старите работници по телеграфа — Стъбълфийлд знаел, че ключът за добиването на енергия е разположението на метала. Ако е поставена на подходящото място, изходната мощност на клетката би била феноменална. Стъбълфийлд открил такава точка и закопал батерията. Нужна била седмица или повече, докато се натрупа достатъчно енергия. Щом обаче клетката била „наситена“ тя се превърнала (според собствените му думи) в „канал за земния ток“. Загадъчното преобразуване на слабата батерия в мощен проводник изисквало време.
С типичния си рязък тон Стъбълфийлд просто обяснява, че напълно заредената намотка внезапно „придоби електродвижеща сила, далеч по-голяма от тази на всяка позната ни акумулаторна батерия“. След достигането на това състояние клетката можела да произвежда електричество в „индустриални количества“.
Стъбълфийлд не твърдял, че разбира напълно феномена, но забелязал, че действието му „продължава ден и нощ в продължение на седмици и месеци, без да прекъсва“.
Стъбълфийлд разглеждал енергийната клетка като „кран“, извличащ електричеството от земята. Намотките на клетката действали като сборен проводник. Напрежението го зареждало и захранвало всяко включено към него електрическо устройство. След редица проверки се оказало, че медният елемент на изкопаните от земята клетки „не е видимо износен и не се налага подновяването му“.
Стъбълфийлд описал как такива клетки могат да се свържат в серии на къси разстояния една от друга. Клетките, играещи ролята на електроди, могат да извлекат от енергията на земята постоянна и годна за използване електродвижеща сила. Фразата „играещи ролята на електроди“ е сърцето на енергийната клетка на Стъбълфийлд. Тя не е батерия, а устройство, което абсорбира и предава по изумителен начин земна енергия.
Тези вкарани в земята електроди извличали електричество, достатъчно за захранването на мотори, помпи, дъгови лампи и всички компоненти на телефонната му система. Внедряването на технологията му би могло да промени стандарта на живот на американското общество, стига да имала възможност да излезе на свободния пазар.
По-късно Стъбълфийлд съвсем ясно заявява, че земята е пълна с „електрически океан“ и в него се носят огромни „електрически вълни“, които могат да бъдат усетени как излизат на повърхността на определени места. Несъмнено той бил от хората, способни да почувстват енергията на земята. Стъбълфийлд усещал, че земните токове се движат на мощни електрически вълни. Във въображението му тези вълни изпълвали цялата земя и приличали на океанските, следващи безкрайно една след друга.
Както океанските вълни се разбиват в неподвижните брегове и скали, така и електрическите вълни се сблъскват в подземните геологически образувания. Стъбълфийлд предполагал, че на някои места електрическото вълнение е изключително силно. „Скалистите брегове“ на електрическия океан били множество, но със своя специфика. Стъбълфийлд ясно си представял скалите, тихите заливи, мощните подводни течения и загадъчните тъмни вълни на огромния и неподозиран дотогава подземен електрически океан.
Стъбълфийлд разположил метални пръти в избрани точки, с чиято помощ да прихване електрическите вълни. Той знаел, че въпросните вълни се появяват на определени места и затова не очаквал да ги открие навсякъде. Стъбълфийлд непрекъснато говори за „обработване на земята“, преди да се извлече енергията и, и изучавал естествените приливи и границите на електрическия океан в красивия селски район около дома си.
Някои изследователи смятали, че източникът на огромния земен резервоар на енергия е в изключително мощните слънчеви изригвания. Наистина, през деня в земята може да се измери доста високо количество статично електричество. Приемането на някои честоти къси вълни през деня е изключително затруднено. Независимо от предполагаемите изолационни качества на атмосферата, слънчевите изригвания успяват да я преодолеят и в крайна сметка да достигне до земята. Някои учени наричали тази проникнала в земята слънчева енергия „бавен слънчев разряд“.