— От колко по-точно?
— Може би от четири? Кога ремонтирахме конюшните, Бъб? — Едва сега осъзна, че тогава видя двамата си братя за последен път.
Лицето на Бъб остана безизразно.
— Четири месеца — констатира Лъдлоу. — Значи август, септември?
— Може би малко по-рано. — Нейтън се опита да се сети. — Всъщност почакай. Беше около първия ръгби мач от „Стейт ъф Ориджин“, защото говорихме за него.
— Юни — казаха в един глас Лъдлоу и Бъб.
— Да, предполагам, че е било тогава.
— Значи шест месеца — констатира сержантът.
— Да, толкова. От време на време се чувахме по радиото.
— Често ли?
— Достатъчно често.
— Имаше ли причина да не се виждате?
— Не. Живея на три часа от братята си. Всички сме заети. — Нейтън се обърна към Бъб за помощ, но не получи такава. — Двамата сте се виждали всеки ден у дома, ти какво ще кажеш?
Нейтън очакваше брат му да свие рамене, но вместо това той се замисли. Най-накрая си пое дълбоко въздух.
— Кам изглеждаше малко напрегнат напоследък.
Нейтън го изгледа изумено. Колко ли зле са били нещата, щом чак Бъб беше забелязал?
— В какъв смисъл е бил напрегнат? — попита Лъдлоу.
Този път Бъб сви рамене. Изглеждаше малко нервен.
— Не знам. В обичайния.
Всички зачакаха да им разкаже повече, но той явно нямаше какво да добави.
Сержантът погледна бележките си.
— С кого още живее Камерън във фермата?
— С мен — отвърна Бъб и започна да брои на пръсти, — мама, Илзе — жената на Кам, двете им дъщери, чичо Хари…
— Хари Бледсо — намеси се Нейтън. — Той не ни е точно чичо, а по-скоро семеен приятел. Работи в имота ни още преди да се родим.
— Технически погледнато, е ваш служител? — попита Лъдлоу.
— Технически да, но никой не го смята за такъв — отвърна Нейтън.
Бъб кимна.
— Имаме и двама бивши туристи, които помагат в домакинството в момента.
— С какво се занимават? — попита сержантът.
— С обичайното: работа в имението, къщни задължения — каквото има. Кам ги взе преди няколко месеца.
— Често ли наема хора?
— Когато има нужда — отговори Нейтън. — През цялата година едни идват, други си заминават, в зависимост от това колко работа има. Глен — сержант Маккена — знае всичко това.
Лъдлоу си записа нещо в бележника.
Стив се изправи и си изтупа коленете.
— Добре. Сега искам да го качим в линейката. Двамата със сержанта можем да се справим с носилката сами, освен ако някой от вас не настоява да ни помогне.
Нейтън и Бъб поклатиха глави. Нейтън изпита облекчение. Подозираше, че ако вдигнеше вързопа, щеше да помни тежестта му до края на живота си.
Стив отново клекна до трупа.
— Сега ще махна платнището, така че ако искате, извърнете погледи.
Нейтън тъкмо щеше да помоли Зандър да послуша съвета на медика, но младежът го бе изпреварил. „Градът го е размекнал“ — помисли си баща му, но беше доволен. Бъб се беше загледал в хоризонта.
Нейтън се колеба прекалено дълго и другите взеха решението вместо него. Докато слагаха безжизненото тяло на Камерън на носилката, платнището се смъкна. Бъб беше прав. Брат им не изглеждаше ранен, поне не в обичайния смисъл на думата. Жегата и жаждата обаче можеха да ти причинят ужасни неща. Когато всяка логика го беше напуснала, Камерън беше започнал да съблича дрехите си и кожата му се беше напукала. Каквото и да му бе минало през ума приживе, той не изглеждаше никак спокоен в смъртта си.
Нейтън продължи да се взира в носилката дълго след като я качиха в линейката. Сержант Лъдлоу се обърна към гроба и несъзнателно изтупа ръце в панталона си. Изведнъж обаче спря, пристъпи крачка напред и разгледа мястото, на което Камерън беше лежал. Откритата почва беше песъчлива и осеяна с рехави туфи трева. Сержантът се наведе.
— Какво е това?
Нейтън усети Бъб да застава зад него от едната му страна, а Зандър от другата. Всички погледнаха мястото, което Лъдлоу им сочеше.
Близо до основата на надгробната плоча, където допреди малко се облягаше гърбът на Камерън, имаше плитка дупка.
Глава 4
Дупката беше голяма колкото три юмрука и беше празна.
Лъдлоу я снима от всички страни; после Нейтън го видя да си слага ръкавици и да пъха пръст в нея. От едната страна почвата беше мека и дупката веднага започна да се рони. Земята беше като жива и след ден-два щеше да се възстанови, без да останат никакви следи. Сержантът започна да рови по-усърдно в дупката и Нейтън се зачуди колко дълбоко беше погребан работникът.
— Не виждам нищо тук. — Лъдлоу изтри длани в панталона си и погледна намръщено Стив. — Провери ли ръцете му?